— Накъде продължаваме? — запита едва чуто Рени, почти заглушена от шума от капещата върху асфалта вода.
Намираха се под плътната сянка на няколко бетонни колони, всяка дебела колкото огромно многовековно дърво. Във всички посоки наоколо им се простираше монотонната плетеница на катакомбите на Завода.
— Трябва да открием Реката.
Азадор свъси вежди.
— Трябва да е… нататък.
Посочи с ръка, но не изглеждаше убеден. !Ксабу се бе изправил на задни крака, душейки като ловно куче ту въздуха, ту земята.
— Нищо не подушвам — призна той. — Отвсякъде мирише на едно и също — на градски зловония. Но оттук вятърът като че ли е малко по-хладен.
И протегна тънката си космата ръка под прав ъгъл спрямо току-що указаната от Азадор посока.
Рени вторачи поглед в присвитите очи на Азадор и си даде сметка, че е настъпила криза в управлението. Лично тя се доверяваше на инстинктите и уменията на !Ксабу, но пък циганинът, ако наистина беше такъв, можеше да реши да ги напусне всеки момент — в яда си просто можеше да тръгне в избраната от него посока. Бяха ли в състояние да го оставят да си тръгне и да рискуват да не узнаят онова, което би могъл да им каже? Ако беше само до номера в килията, би рискувала, но съществуваше и неизясненият случай със скъпоценния камък на Селърс.
— Добре — обърна се към Азадор тя. — Води ни натам. Надяваше се, че !Ксабу ще я разбере.
Навън слънцето бе залязло или пък буреносните облаци бяха станали напълно непроницаеми, тъй като Завода тънеше в сумрак. Под тръбите и усуканите кабели мъждукаха зеленикаво-жълти светлинки иззад напукани панели, чиято светлина от време на време се усилваше от проблясващи електрически светкавици. По коридорите отекваха призрачни стенания и слаби викове, сякаш с настъпването на нощта Завода се събуждаше за живот.
Рени ненавиждаше това място. Напомнянето, че то представлява само сбор от кодирани шифри, не й помогна особено, след като продължаваше да не е наясно дали двамата с !Ксабу биха оцелели при евентуална смърт в мрежата. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че рядко бе изпитвала толкова силно желание да се измъкне от някое място.
Прекосяваха едно от огромните открити пространства, където се събираха няколко галерии, сякаш изградена от жици катакомба, когато силуетът изникна току пред тях.
Сърцето на Рени замалко не спря, но постепенно възстанови ритъма си, щом тя видя, че е един от хенритата, препъващ се дрипльо с метната през рамо метална кутия. Преди да успеят да се прикрият в сянката на един коридор, той вдигна поглед и ги видя. Очите му едва не изскочиха от орбитите си върху бледото му, покрито с рядка брада лице. Рени пристъпи към него с пръст върху устните си.
— Не се плаши — каза му тя. — Няма да ти сторим нищо.
Човекът се ококори още повече. Отметна глава назад и преглътна, а адамовата му ябълка така се изду, че разтегли врата му, след което устата му зейна широко, разкривайки нещо като високоговорител, натъпкан дълбоко между челюстите му, и Рени ужасена забеляза, че онова, което бе помислила за брада, всъщност бяха стърчащи през бузите му жици. От говорителя зави оглушително сирена с такава сила, че Рени и останалите се люшнаха назад, запушили уши с ръце. Хенрито завибрира безпомощно от силата на звука, който извираше от гърлото му.
Не им оставаше друго, освен да побягнат. На воя се отзоваха и други сирени, не чак толкова настоятелни, но все така парализиращо мощни. Една Емили зави иззад ъгъла пред тях, видя ги да връхлитат върху й и нададе собствения си нечовешки писък, не по-слаб от първия.
Секунди по-късно две от недодяланите тенекиени човечета се появиха в подгизналия коридор малко зад тях и техните предупредителни клаксони също нададоха истеричен вой.
„Преследват ни, искат да установят местонахождението ни“, мина й през ума.
Емили се клатушкаше и Рени я сграбчи и я помъкна след завилия по едно отклонение Азадор.
„Ще се струпат там, където вият най-силно, докато ни обградят.“