Рени притвори очи, полагайки усилия да запази спокойствие. Прииска й се !Ксабу да е до нея, но той продължаваше да наблюдава крайбрежната линия от ръба на листото.
— Имаме по-важна работа от това, да си губим времето в спорове — каза най-после тя. — Фредерикс, ти спомена, че си опитал да се изключиш и това е било твърде мъчително.
Младият мъж кимна.
— Беше ужасно. Просто ужасно. Не можете да си представите колко отвратително беше. — Той потръпна и кръстоса ръце пред гърдите си в прегръдка.
— Свърза ли се с някого, Фредерикс? Разговаря ли с родителите си?
— Наричай ме Сам, моля те.
— Сам. Успя ли да разговаряш?
Той се замисли.
— Не, струва ми се. Искам да кажа, че пищях, но сам себе си не чувах, доколкото мога да си спомня. Не и докато бях… там. Така болеше! Не мисля, че съм бил в състояние да промълвя дори думичка — просто не можеш да си представиш колко ужасно беше…
— Аз знам — обади се Флоримел, но в гласа й не прозвуча особено съчувствие. — И аз се изключих.
— Наистина ли? И какво стана? — попита Рени. — Успя ли да се справиш сама?
— Не. Бях… преместена също като него. — Гласът й прозвуча глухо. — Случи се, преди да стигна до Темилун. Но той е прав. Болката е неописуема. Ако съществува такава възможност, бих се самоубила, ако отново ми се наложи да изпитам подобна болка.
Рени седна и въздъхна. Огромният оранжев слънчев диск току-що се бе спуснал зад гората и вятърът започна да се усилва. Една грамадна насекомоподобна фигура прелетя неочаквано над главите им.
— Но как е възможно да не може човек да открие своята невроканюла? Може би не можем да я видим, но вероятно можем да я усетим?
— Не бъди наивна, миличка — намеси се Уилям. — Информацията, която протича от върха на пръстите ни до нашите мозъци, не е по-реална от тази, която получаваме през нашите очи и уши. Именно такава е функцията на всеки нервен шунт. Разполагаш ли с нещо по-добро?
— Не само че не е по-добро. По-лошо е. — Рени се усмихна мимо волята си. — Оборудването ми е старо — колкото да не ме убие, докато го използвам. Но понеже е елементарно, просто мога да го сваля.
Уилям се намръщи и отвърна:
— Е, да живее Холивуд. — Рени не схвана смисъла на думите му. — А каква е нашата файда?
— Мога да се изключа! И да потърся помощ!
— А откъде си сигурна, че няма да бъдеш подложена на същите мъчения? — настоя Уилям.
— Нека да върви — изръмжа Т4б. — Да прави каквото ще. Единственото, което искам, е да се измъкна от това дяволско местенце.
— Защото моят интерфейс не е свързан с нервната ми система, както твоят. — И тя докосна лицето си, опипвайки за утешителните, макар и невидими, очертания на маската си, която беше милвала толкова пъти досега. Но този път пръстите й не докоснаха нищо освен кожа.
— А и този твой брат, за когото непрекъснато разправяш — обади се Флоримел. — Беше ли свързана неговата нервна система директно с друга система? Надали.
— Рени — каза Куан Ли, — изглеждаш зле. Не би ли предпочела да не разговаряме за твоето нещастно братче?
— Вече не я напипвам. — Сумрачното небе сякаш я притискаше. Почувства се изгубена и беззащитна в най-враждебното място, което човек би могъл да си представи. — Божичко, не напипвам маската си. Няма я.
За кратко време беше в състояние да следи разговора, но много скоро Орландо отново изпита усещането, че потъва, и бърборенето на спътниците му заглъхна сред плясъка на вълничките в борда на техния странен плавателен съд.
Усети се безтегловен и едновременно с това необичайно тежък. Лежеше неподвижно, изтегнат от едната страна на Фредерикс, но в същия момент се движеше някак си, промъквайки се през самата тъкан на листото и прониквайки сред надигащите се около него води с температурата на тялото му. Потъваше към дълбините. И както неотдавна, по време на пътуването им с Фредерикс на сала, отново изобщо не му пукаше.
В това видение, в този транс водният свят бе облян от светлина, която обаче се излъчваше, пречупваше и разпространяваше от самата вода и той сякаш се движеше през ядрото на огромен, напукан брилянт. Когато потъна по-надълбоко в мътната река, покрай него се заизвиваха причудливи блещукащи фигури, чието самогенерирано сияние беше по-ярко от пречупения блясък на слънцето. Като че ли не го забелязваха, тъй като не променяха очевидно хаотичните си зигзагообразни траектории, оставяйки върху зареяния му поглед следи, които напомняха нанесените върху карта точици на маршрутите им през въздушна камера.