— Ще отговоря дотолкова, доколкото ми е позволено. Поверени са ми някои тайни, които не бих споделил с никого дори с цената на живота си.
Пол нямаше представа, какво би могло да означава това.
— Кой си всъщност? — запита той.
— Аз съм Нанди — отвърна непознатият и докосна длани пред гърдите си. — Нанди Парадиваш, на вашите услуги. Съжалявам, че се запознахме при такива заплетени обстоятелства. А ти?
— Пол — отвърна, без да се замисля той, и се изруга, че изрече истинското си име.
Опита се да си припомни някакво друго име, но се сети единствено за побъркания, който го беше мъкнал със себе си из дворците и пустините на Марс; надяваше се, че Нанди не бе го срещал.
— Пол Бръмонд. И още един въпрос. Къде се намираме, по дяволите?
Нанди, изглежда, не забеляза нищо нередно в името на Пол.
— Това ме изненадва! — възкликна той. — Англичанин си, нали? С положителност си спомняш един от катехизисите на английското училище.
Пол поклати глава.
— Объркваш ме.
— О? „Там, де цъфтят тамянови дървета — задекламира Нанди — и древни като хълмовете лесове, окъпани в зеленина и слънчев блясък.“ Ето ги лесовете, ето дърветата — сантал, смърч, — нима не усещаш уханията? А скоро ще се озовем и в река Алф, прекосявайки по всяка вероятност „неизмерими за човека пещери“…
Нещо в паметта на Пол зашава.
— Река Алф…?
— Да.
Нанди кимна и отново се усмихна.
— Добре дошъл, господин Пол Бръмонд… в Ксанаду.
Хълмовете преливаха от горски цветя, миниатюрни неподвижни експлозии в жълто и бледосиньо, посипано сякаш с белезникав прашец, а нежният вятър действително разнасяше екзотични аромати.
Докато си проправяха път надолу към реката от склон на склон, Пол полагаше усилия да не приспи бдителността си. Отдавна, или може би никога, не бе попадал в толкова великолепно място и поне за момента се чувстваше в безопасност. Напрегнатите му като пружина самозащитни рефлекси малко се поотпуснаха.
— Наистина е красиво — промълви Нанди, сякаш бе прочел мислите му. — Тези, които го конструираха, си свършиха добре работата, но все пак това въобще не е източен пейзаж. Това е образът на една идея — идеята на един англичанин за азиатски рай, ако трябва да бъда по-точен.
Отначало Пол помисли, че „тези, които го конструираха“, е поредната религиозна аналогия, подобно на цитирането на Шива, но след няколко секунди осъзна какво бе чул.
— Тези…, които конструираха това място?
Нанди наблюдаваше стрелкането на една яркозелена птица над главите им.
— Да. Дизайнерите и инженерите.
— Инженери? Хора?
Сега непознатият го погледна.
— Какво ме питаш, Пол?
Поколеба се, разкъсван между желанието да сподели всичко, страховете и неведението си, и порива да съхрани тайните си, своята защитна броня — една достойна за окайване крехка защита.
— Просто… просто ми кажи какво е това. Това място.
— Имаш предвид тази симулация? Или мрежата?
Краката на Пол омекнаха; Олюля се и бе принуден да приседне.
— Симулация ли? Това симулация ли е?
Повдигна ръка и я изгледа вторачено, след което я отмести и се втренчи в долината с цялата й сложност.
— Но това е невероятно! Толкова е… истинско!
— Нима не знаеше? — попита Нанди. — Как е възможно?
Замаян, Пол безпомощно заклати глава. Симулация.
Някой я бе имплантирал и след това я бе прикрил. Все пак не съществуваха чак толкова съвършени симулации. Просто бе невъзможно. Притвори очи, полуубеден, че когато отново ги отвори, всичко ще е изчезнало и пак ще е в палата мелница на гиганта или в замъка на Хъмпти-Дъмпти. Дори тези безумия бяха по-смислени от всичко наоколо.
— Това е невероятно.
Нанди се приведе до него със загрижен и изненадан израз.
— Не знаеше ли, че си в симулация? Трябва да ми кажеш, как попадна тук. По-важно е, отколкото си даваш сметка, Пол Бръмонд.
— Не знам как попаднах тук — а и не съм Бръмонд. Излъгах.
Вече не виждаше смисъл да лъже.
— Името ми е Пол Джонас.
Спътникът му поклати глава. Името не означаваше нищо за него.
— И не знаеш как си попаднал тук?
Вцепенен и равнодушен, Пол му разказа всичко, което можа да си спомни — безкрайните светове, неполучилите отговор въпроси, ужасяващата тъма, в която бе потънало непосредственото му минало. Сякаш разказваше друг човек. Когато свърши, Нанди отпусна брадичка до гърдите си и затвори очи, сякаш реши да подремне поради някаква приумица; когато отново ги отвори, бе очевидно разтревожен.