— И през цялото това време, Пол Джонас, ти си бил преследван през световете на моя враг. Това означава нещо, но не мога да си представя какво.
Той се изправи.
— Хайде. Трябва да побързаме да стигнем до реката. Подозирам, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-опасно става за нас.
Пол последва слабия мъж надолу по хълма.
— Ти каза, че имаш враг. Кой е този враг? Искаш да кажеш, че той е притежателят на това място?
— Няма да говорим за него. Не и тук.
Нанди Парадиваш постави пръст върху устните си.
— В старите приказки се казва, че ако изречеш името на зъл дух, ще го призовеш, а това би могло да се окаже вярно в нашия случай. Не се знае кое име или какви думи биха задействали някой копой.
— Можем ли да разговаряме, когато стигнем реката?… Трябва да разбера много неща.
— Ще говорим, но внимавай какви думи произнасяш. — Той завъртя глава от удивление. — Би трябвало да предположа, че Танцуващия Танца не би поставил ръката Си над мен и не би ме насочил към един странник без някаква скрита цел. Само няколко мига под властта на Майя, отдаден на илюзии, и едва не забравих пушеците на горящата земя в своите ноздри, когато се научих да Му служа вярно.
Красотата на Ксанаду поразяваше Пол на всяка крачка, докато изминаваха последните километър-два до брега на реката. Не можеше да повярва на очите си: тези деликатно уханни цветя, това дърво, нежно шумолящата под краката му трева — всичко бе фалшиво. Представа. Не бе възможна такава съвършена симулация на живот. Не се смяташе за кой знае какъв експерт, но не беше и отшелник в края на краищата. Бе виждал шумно рекламираните „фотореалистични“ ВР-гледки от Китай по цялата мрежа, а и приятелят му Найлс му бе давал възможност да изпробва едно от по-качествените правителствени симулационни устройства, а именно дипломатически прием с наподобяващи реалността възможности за политическа кариера или провал. Преживяването действително впечатли Пол — актьорите марионетки можеха да проведат истински разговор, а миниатюрните предмети, наподобяващи сребърни прибори, звънваха достоверно, когато докосваха ръба на някоя чиния, — но дори най-новите модели бяха с километри, не, със светлинни години по-назад от тази симулация!
— Хората в тези… симулации — запита той — също ли не са реални?
— Някои са — отвърна Нанди. — Тази бе конструирана от богати и могъщи хора, така че те и приятелите им могат да се явяват в нея като богове в тленни форми. Но повечето хора, както ти ги наричаш, са Кукли. Същества без душа. Машинария.
Пол си спомни думите на професор Багуолтър от марсианската симулация и сега най-после проумя техния смисъл. Този човек бе участник — Гражданин — и искаше да разбере дали и Пол бе такъв. Но ако това беше вярно, може би жената птица Ваала…?
— Тук аз ли съм единственият, загубил паметта си?
Нанди се усмихна едва-едва. Току пред тях изникна зеленикавата повърхност на реката, набраздена като дантела от образуваните от подводните камъни бели вълнички.
— Не само това, ти си единственият, който не знае, че се намира във виртуална среда, доколкото съм чувал.
Той поведе Пол към един къс песъчлив ръкав. Миниатюрен док, издялан от бяла скала, беше частично прикрит зад наниз от котешки опашки. Течението теглеше малка, но елегантна лодка, вързана за кея — тя подскачаше като куче, което очаква да бъде изведено на разходка.
Нанди посочи на Пол седалката на носа на лодката.
— Моля те — каза той, — аз ще ти бъда кормчия, така както Кришна стана колесничар на Арджуна. Чел ли си „Бхагавадгита“?
— Имам я — отвърна Пол. — У дома, където и да се намира това.
Той не добави, че му я беше подарило едно от най-катастрофалните му гаджета малко преди да премине в лоното на онова, което Пол смяташе за религиозна вманиаченост. За последен път я срещна няколко месеца по-късно, когато я видя да бие един барабан и да припява монотонно на станцията на метрото в Кемдън Таун, ослепяла зад очилата и изпаднала в умопомрачителния унес на някаква мантра.
— А, добре — усмихна се Нанди.
Той откачи въжето на лодката и я насочи по течението.