— Не разбирам.
— Да вземем този мъж, основния ни враг. Бил си в множество негови симулации, мечтаните светове, които е създал за себе си. Какво е общото между тях?
Неотдавна на Пол му бе хрумнала същата мисъл и сега се опита да си я припомни.
— Те са… изглеждат доста стари. Имам предвид идеите.
— Точно така.
Колесничарят изглеждаше доволен от своя Арджуна.
— Така е, защото той е твърде стар и копнее по своята младост. Ще ти кажа нещо. Човекът, чието име няма да ти кажа, е роден във Франция, но са го изпратили да учи в Англия по време на Голямата война, тъй като родителите му са искали да е далеч от унищожителните сражения. Едно самотно дете в една чужда страна, което се опитва да бъде като другите, поради което детството му е изпълнено с тези отломки от английска култура — Луис Карол, Хърбърт Уелс, комиксите с пътешествия до други планети…
— Чакай. — Пол се наведе напред. — Да не искаш да кажеш, че е живял по време на Втората световна война?
Нанди се развесели.
— Всъщност имам предвид Първата световна война.
— Но какво би могло да го…? Това е невъзможно. Немислимо е да е толкова стар.
— Той е. — Деликатната усмивка се стопи. — Превърнал е съхраняването на собствения си живот в обект на религиозно посвещение, а спомените му са митовете на тази религия. Но той не може да я сподели пълноценно с никого — нито едно друго същество не помни дните на детството му, чиито олтари са неговите виртуални светове. Ако не бе така неприкрито злонамерен, човек би могъл да му съчувства едва ли не.
Лодката внезапно пропадна и Пол бе принуден да се хване за седалката, за да не се катурне във водата, но след миг малкият плавателен съд отново цопна върху речната повърхност.
— Тук, точно преди пещерите, реката е по-опасна — каза Нанди, натискайки с всички сили греблото срещу течението. — Ще продължим разговора, когато стигнем по-безопасно място.
— Какви пещери…? — попита Пол и хлъцна от изненада при повторното пропадане на лодката, която се плъзна между две скали, за да се спусне по поредния водопад.
Следващите няколко минути прекара, притиснал двете си ръце в бордовете на лодката, докато Нанди умело управляваше между никнещите препятствия, а реката се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко сред гънките на каньона. Отвесните скали се извисиха от двете им страни и изрязаха съвсем мъничък къс небе, чиято светлина достигаше само горната четвърт на скалните масиви.
— Няма да успеем да видим Двореца на развлеченията — извиси глас Нанди над шума на водата. — Има ръкав, който минава пред централния портал, но вероятно нямаш особено желание да се мотаем наоколо, за да се любуваме на именията на нашия враг, рискувайки да срещнем някой от копоите му.
— Какво?
Пол бе успял да схване само няколко от думите.
— Ей, там! — посочи Нанди. — Виждаш ли го?
Мъглата, която бе привлякла вниманието му още преди това, сега се стелеше над по-голямата част от реката пред тях, носейки се на талази като блестящ облак. На около половин километър пред него, частично скрита от скалите, се виждаше гора от бели и златисти минарета, които напомняха назъбените бойни кули на приказния замък, който видя, след като се изкачи по огромното дърво. Бе невъзможно човек да не се възхити на цялото това изящество. Ако действително всичко това бе дело на човешки ръце, както твърдеше Нанди, тези ръце наистина бяха изключително изкусни.
— Вътре има ли хора? — попита Пол. — Имам предвид истински хора?.
— Един момент — надвика шума на реката неговият спътник.
Направиха голям завой и Пол видя зейналата черна паст в скалната повърхност, която поглъщаше реката. Успя само да възкликне изумен, преди дъното отново да пропадне под краката им и лодката да се плъзне по ревящия улей сред смразяващ мрак.
Дълго време не виждаше нищо, прилепнал към пейката, сигурен, че всеки миг ще се размажат в някой безмилостен камък или ще се преобърнат от мощните течения. Лодката подскачаше, блъскана безразборно от всички страни, и нито един от ужасените въпроси, които с крясък задаваше на мъжа, не получи отговор. Тъмнината беше абсолютна и постепенно го завладя парализиращата мисъл, че Нанди е паднал от лодката и той потъва в забравата самичък.
Дъното на лодката за пореден път се отлепи от водата и запропада. Според трескавите представи на Пол падаха поне десетина секунди, а всъщност надали по-дълго от секунда. Отново цопнаха в разпенената вода. Пол продължаваше да стиска здраво перилото, докато усети, че лодката най-после навлиза в по-спокойни води. Бурните вълни започнаха да се укротяват зад гърба им.