— Понякога е възбуждащо да си облечен в плът — обади се в тъмнината Нанди. — Дори и във виртуална плът.
— На мен… на мен не ми беше забавно — отвърна Пол.
— К-къде сме?
— В неизмерими за човека пещери, както се казва в поемата. Но почакай. Тепърва има да видиш.
— Д-да видя?
Зъбите му потракваха, и то не само от страх: лятната горещина не проникваше тук. Всъщност бе ужасяващо, ужасяващо студено.
— К-как да видя?
Нещо зад него изщрака и блесна светлина. Нанди бе създал и запалил един фенер, който закачи на високата извита кърма и всичко наоколо се освети от кадифеното му сияние.
— О! — възкликна Пол. — О!…
Черната река отново се бе разширила и се простираше от двете страни на разстояние колкото полета на стрела, плоска като кадифена покривка, набраздена едва-едва от достигащите от водопада леки вълнички. Намираха се в огромен леден тунел, чийто таван се издигаше най-малко на петдесетина метра над главите им. Но това не беше някаква ледена пещера, а абстракция от всевъзможни видове кристали.
Огромни колони като полупрозрачни свещи се извисяваха до тавана, покрити с пластове замръзнала от векове вода, а покрай брега лежаха струпани един върху друг големи колкото къщи блокове с шлифовани диамантени страни, сякаш захвърлени от нечии гигантски ръце. Всичко бе покрито със скреж — ситна, нежна плетеница в бяло, драпирана като фина копринена паяжина. През реката се протягаха блеснали ледени мостове, а там, където ледът се бе напукал и рухнал от стените, към водата се спускаха стръмни ледени склонове. Докато Пол и Нанди оглеждаха наоколо, едно малко парче се откърти от една стена пред тях, търкулна се бавно към брега и цопна в река Алф. Едва когато приближиха, Пол видя, че отломъкът е голям почти колкото половината му къща в Айлингтън.
— Това е… всичко т-това е в-великолепно — промълви той. Нанди чу, че гласът му трепери.
— Мисля, че под пейката има одеяла.
Пол откри две великолепни покривала, украсени с фантастични животни, свирещи на различни музикални инструменти. Предложи едното на Нанди, който се усмихна и поклати глава.
— Не усещам нито студа, нито горещината — каза той. — В последното място, където живях, привикнах към елементите.
— Не си спомням поемата за Кублай хан — призна Пол. — Къде отвеждат тези пещери?
— Все по-нататък и по-нататък. А самата река ги прекосява и се излива в морето. Но дълго преди това ние ще сме преминали през прохода.
— Не проумявам как действа всичко това.
За момент вниманието му бе привлечено от голям колкото лондонско въздушно такси леден блок, който се откърти от тавана и пльосна шумно в реката на стотина метра пред тях. Няколко секунди по-късно малкият им плавателен съд се залюля върху достигналите ги вълни.
— Тези проходи… защо са във водата?
— Това е представа. Естествено, че има и други проходи. Повечето симулации имат десетки проходи, макар и скрити — само хората, които пътуват с разрешението на собствениците на симулациите, имат способността да установяват местонахождението им. Но хората, създали тази гигантска мрежа, са искали да съществува нещо, което да я свързва в едно цяло, поради което Реката тече през всички симулации.
— Каква река?
— В различните места е различна — някъде дори не е река, а част от океан или канал, или дори нещо още по-странно, като поток от лава или широка цели мили маса живак. Но винаги е част от Голямата река: Предполагам, че ако човек разполагаше с достатъчно време — по-дълго обаче дори от живота на най-големия ни неприятел, — би могъл да премине целия път по Реката и да прекоси всички симулации, докато накрая Реката — като прочутата змия с опашка в устата — се срещне със себе си и се завърне там, откъдето е тръгнала.
— Значи навсякъде има врата в реката, във всяка симулация?
Увил одеялото около себе си, Пол се чувстваше по-добре и всяко късче информация го засищаше, както храната засища огладнял човек.
— Най-малко две — по една във всеки отсек на Реката през съответния симулиран свят.
— Но има и други — като онази в лабиринта Хемптън Корт, през която ме избута.