Пол избута одеялата и седна по-напред.
— Значи не знаеш отговорите? А какво всъщност правиш тук? Споделих с теб толкова много неща. Ти какво би могъл да ми кажеш?
Дълго време Нанди не каза нищо, потапяйки и изваждайки отново и отново греблото, чийто тих плясък единствен нарушаваше тишината в огромната ледена пещера.
— Бях учен — отговори най-после той. — Инженер химик. Не кой знае какъв. Просто ръководех един изследователски отдел в огромна компания за фиброизделия в Бенарес, който е по-известен като Варанаси. Чувал ли си за него?
— Варанаси? Това… май беше някакъв важен град в Индия. Имаше някаква злополука, доколкото си спомням. С някакви отрови?
— Бенарес беше и с най-свещеният град. Винаги е съществувал, една перла на святост по бреговете на Ганг. Но когато бях учен, това не ме занимаваше. Вършех си работата, имах си своите приятели от службата и бивши съученици, скитах по улиците, както по истинските улици на Варанаси, така и по тихите виртуални улици в мрежата. Занимавах се с жени и дрога, и всичко останало, което занимава съзнанието на един млад мъж с финансови възможности. След това дойде злополуката.
Случи се в една правителствена лаборатория, но би могла да се случи и навсякъде другаде. Лабораторията беше малка според стандартите на правителствените интереси, далеч по-малка дори и от собствената ми лаборатория в корпорацията. Толкова малка.
В настъпилата тишина Пол промълви:
— Значи за тази злополука съм чувал?
— Да. Една много голяма грешка. А всъщност нещо съвсем незначително, случило се в една незначителна лаборатория. Срив в съхраняването на един вирусен агент. Лабораторията често работеше с такива неща, както всички ние, и всички потенциално смъртоносни вируси бяха проектирани така, че да не са в състояние да се репродуцират повече от няколко цикъла, достатъчно, за да бъдат проучени, но не повече. Но при произвеждането на този вирусен агент е била използвана погрешна процедура или съзнателно е била саботирана самата генетична манипулация, а може и самият вирус да е развил мутантна съпротива спрямо защитата. Никой не разбра. Развали се една центрофуга. Един контейнер се спука. За няколко минути загинаха всички в лабораторията. Защитата беше нарушена, тъй като една жена от предния офис оживя достатъчно дълго, за да достигне оградата, намираща се на няколко метра от една оживена градска улица. Вероятно някаква автоматично задействала аларма спаси живота на милиони. За един месец починаха двеста хиляди души, повечето от тях през първите няколко дни, преди да бъде създаден вирус убиец. Войската ликвидира хиляди други при опитите им да нарушат карантината.
— Да, Боже мой, видях всичко. По новините. Беше… ужасно.
Напълно беше ясна чудовищната неадекватност на реакцията му, но не се сети какво друго да каже.
— Живях в карантината. Не можеше да пресечеш улицата. Майка ми и баща ми живееха само на две преки от мен — две преки!, — но не можех да ги посетя. Умряха от отделяне на плътта от костите и бяха изгорени в обща яма заедно със стотици други. За един месец блокът, в който живеех, се превърна в джунгла. Хора, които съзнаваха, че ще умрат само след няколко часа…
Нанди поклати глава. В очите му, потънали в сянката, хвърляна от фенера, се четеше ужас.
— Видях страшни неща. Децата, които не можеха да се спасят… — Той млъкна, не можеше да намери думи. Когато продължи, гласът му прозвуча глухо и дрезгаво. — Дори сега не мога да говоря за това. Самият аз вършех ужасни неща. Гадни, налудничави. Вършех ги от страх, от глад, а смятах, че се защитавам. Но най-отвратителното ми престъпление беше, че наблюдавах какво вършат другите, без да се опитам да ги възпра. Или поне ми се струваше, че това е най-отвратителното ми престъпление.
Светлината в пещерата се бе променила едва доловимо и сега лицето му се очертаваше сякаш още по-отчетливо. По тавана пред тях Пол видя пукнатини; през тях като прожектори се промъкваха няколко лъча дневна светлина, ярки огнени колони, които се гмуркаха в мрачните води на река Алф.
— Отдавна не вярвах в религията на своите родители — продължи внезапно Нанди. — Не изпитвах никаква потребност от подобно суеверно невежество — нима не бях човек на науката, едно просветено същество на двайсет и първия век? Преживях карантината в състояние на умопомрачение, без изобщо да мога да мисля. Но след като карантината беше вдигната и минавах покрай струпаните по уличните ъгли тела, които чакаха да бъдат транспортирани, разумът ми се завърна и започнах да мисля, че вероятно съм допуснал твърде печална грешка, като живях така, както бях живял. Докато прекосявах улиците, изпълнени с пушека на пожарищата и останките от разрушенията и експлозиите — тъй като по време на карантинния хаос отделни части от града бяха заприличали на военни зони, — сърцето ми започна да долавя, че плътта на материалния свят има някаква рана, която никаква наука не може да излекува, и че всъщност науката не е нищо повече от успокоителна лъжа, разказвана на един агонизиращ.