— Всички ли са като теб в такъв случай? — запита най-после той. — Хората от Кръга? Всички ли са поклонници на Шива?
Нанди за първи път се разсмя.
— О, за Бога, не. Или би трябвало да кажа: „О, небеса, не.“ Ние изповядваме различни религии и вероучения. Обединява ни само познанието ни за вечността и волята ни да посветим живота си да й служим.
Пол не се стърпя да не се усмихне.
— Екуменици. Баба ми непрекъснато повтаряше, че сте най-голямата опасност.
— Моля?
— Нищо. Малко семеен хумор.
Пол вдигна очи. Тук ледът върху пещерните стени малко бе изтънял поради позатоплилия се въздух. Той остави одеялото да се свлече и протегна ръце.
— И какво още? Какво ни чака, имам предвид? Накъде отиваме?
— Към следващата симулация — отвърна спътникът му, гребейки все така неуморимо с крехките си ръце, които се движеха почти като автомати.
— Там ще ти съобщя името на моя неприятел, който както изглежда, е и твой. След което ще продължа по собствения си път.
— Какво искаш да кажеш?
Лицето на Нанди отново придоби неумолим израз като заключена врата.
— Не можеш да пътуваш с мен, Пол. Беше предопределено да те срещна, в това съм сигурен, но не можем да пътуваме заедно дълго време. Ти трябва да играеш собствената си роля каквато и да е тя, а аз моята. Никой освен човек от Кръга не може да отиде там, където отивам аз. Съжалявам.
Шокът беше силен и изненадващо болезнен. След безкрайно проточилата се самота той най-после би могъл да нарече някого спътник, ако не и приятел, а сега контактът трябваше да бъде незабавно прекъснат.
— Но…, но къде ще отида аз? Завинаги ли ще блуждая през тези симулации? — Почувства очите му да се изпълват със сълзи и примигна ядосан. — Толкова съм уморен. Просто искам да си отида вкъщи. Моля те, помогни ми. Искам да си отида вкъщи.
Изражението върху лицето на Нанди не се смекчи, но той пусна с едната си ръка греблото и докосна Пол по рамото.
— Ще намериш пътя, ако такава е Божията воля.
— Не ме е грижа за Божията воля! Не ме е грижа за Братството или за твоя Кръг или за каквото и да било. Аз не съм оттук. Нямам нищо общо с това място.
— Ти наистина имаш общо с това място. Не знам как, но го знам.
Нанди стисна ръката му и отново хвана греблото. Пол се обърна, защото не искаше да показва повече слабостта си, и се вторачи в ширналата се пред тях река. Стените на тунела проблясваха в далечината, сякаш ледът бе грейнало злато.
— Това ли е проходът? — попита той.
— Не, само слънцето от външния свят. Но вратата не е далеч.
Пол се прокашля, а след това, все така загледан в мрачните води и приближаващата дневна светлина, каза:
— Една жена ме посещава в сънищата ми.
— Които сънуваш тук? В тази мрежа?
— Да. И я видях поне в една от симулациите.
Той разказа всичко, което помнеше от първите сънища до последните, без да може да спре напиращите думи. Описа личната си среща с нея в симулацията на Марс. Повтори онова, което му бе казала, проговаряйки през устата на детето от ледниковата епоха.
— Но всичко това няма никакъв смисъл — приключи той. — „Отиди в Дома на Скитника и освободи Тъкачката“ — това би могло да означава много неща.
Нанди дълго време мълча замислен. Светлината се засили, мятайки дълги сталактитни сенки върху тавана на пещерата. Най-накрая тъмнокожият мъж за втори път започна да се смее.
— Какво смешно има?
— Предполагам, причината е, че толкова дълго време завиждахме на всичко британско, което ни беше натрапено, от нашите завоеватели и на което никога не ни беше напълно разрешено да се порадваме. Сега, изглежда, едно образование по класическите езици в университета във Варанаси дава по-добра основа от едно образование в самата Англия.
— За какво говориш?
Пол се опита да обуздае гнева си, но този човек се присмиваше над собствения му живот. Колкото и покъртителен да беше той, а в момента и осеян с бели петна, той беше всичко, което притежаваше.
— Подозирам, че търсиш Итака, приятелю Пол. Домът на Скитника е в Итака.
Отверстието на пещерата беше пред тях, бълващо светлина, която превръщаше речната повърхност в позлатено фолио. Пол присви очи.
— Итака…?
— Човече Божи, нима не си чел Омир? Хаосът в английското училище е дори по-голям, отколкото си мислех.