— Знаете ли къде отиде? Името на мъжа?
— Били, Боби, нещо такова. Това е всичко, което знам — надали би могло да ви бъде от особена полза, прав ли съм? А и тя не спомена къде отива, освен че двамата заминават. Да не забравя, извини се, че не е направила двуседмично предизвестие. Проблеми ли има?
Стан Чан разглеждаше афишите. Наложи се да отстъпи встрани, за да пропусне съпругата на преподобния през вратата с поднос лимонада и три чаши.
— Не. Просто искахме да й зададем няколко въпроса за нейната дъщеря.
— Нейната…? — Настъпи кратка пауза. — Поли? След толкова време? — Бълърейм поклати глава. — Ужасно. Но почти бях забравил. Странно е, че нещо толкова кошмарно е могло да остане в сянка. Лили беше смазана. Това момиче беше всичко, което имаше.
— Така и не успяха да го хванат, нали? — обади се госпожа Бълърейм. — Онзи сатанински мъж, който я уби.
— Задържахте ли някого? — Преподобният се наведе напред. — Затова ли сте дошли тук? Подготвяте процес?
— Не, опасявам се, не.
Калиопи отпи от лимонадата, която беше възкисела. След това овладя изражението си и запита:
— Някой от вас познаваше ли Поли?
— По-скоро не. Понякога я виждахме на улицата или в магазина, но по това време Лили не работеше при нас. Всъщност една от причините да реша църквата да бъде редовно почиствана, беше именно убийството, което направо я съсипа, ако разбирате какво искам да кажа. Да й осигуря някакво занимание. А и не беше в цветущо финансово състояние. Някои хора припечелиха добре от втората поземлена реформа, но други като Лили, които… както ида е, просто оставиха всичко да изтече между пръстите им.
Явният намек бе, че преподобният и съпругата му бяха сред тези, които бяха имали благоразумието да инвестират парите от реформата в една чудесна къща и домашна система, която да им осигури всички мрежи.
Калиопи въздъхна незабележимо. Вече бе сигурна, че ще чуят твърде малко полезни неща от този приятен, самодоволен мъж. Положи усилия да приключи набързо с останалите въпроси, докато Стан Чан отпиваше от лимонадата и се държеше така, сякаш на този свят нямаше нищо по-интересно от обявите за разпродажба на козунаци. Резултатите бяха точно толкова обезкуражителни, колкото бе предполагала: семейство Бълърейм не бяха чували за никакви евентуални приятели на дъщерята и дори не бяха в състояние да кажат дали мащехата имаше някакви приятели в града, които биха могли да знаят нещичко за семейните им взаимоотношения.
— Лили не излизаше много-много — обясни преподобният. — Именно затова този мъж — как да ви кажа, не мисля, че връзката им бе духовна, ако ме разбирате правилно. Тя е доста ограничена, Лили, Бог да я благослови — тревожа се, че лесно може да бъде подведена.
Калиопи му поблагодари за отделеното време. Той не стана. Докато съпругата му ги изпращаше през вратата, а Стан се бе намръщил при мисълта, че пак трябва да се крие от размахващите маркуча хлапета, Калиопи неочаквано се обърна.
— Казахте „онзи сатанински мъж“, госпожо Бълърейм. Какво точно имахте пред вид?
Съпругата на преподобния ококори кафявите си очи, сякаш Калиопи бе си позволила абсолютно нелеп въпрос — като, да речем, дали би искала да скочи гола на небето.
— О! Но това… то е от онази приказка, не е ли така?
— Приказка ли?
— Чувала съм я от баба си като малко момиче. За Улагару. Сатанинският мъж с крокодилски зъби. Някой го направил, издялал го от дърво, но той имал камъни вместо очи. Същото, което се случи с бедната малка Поли.
Час и половина по-късно, след като всички възможности за допълнителна информация пресъхнаха като полепналия по служебната кола на Калиопи прахоляк, те потеглиха от Кутали.
— Улагару — промълви тя. — Знаеш ли нещичко за фолклора на аборигените, Стан?
— Разбира се. Всъщност това беше съществена част от моето академично полицейско обучение, Скурос. Всеки ден часове наред сме чели за Бунийп и за това как кенгуруто се научило да подскача. Отделяхме и малко време за стрелба с пистолет. При теб не беше ли така?
— О, я млъквай. Ще ти го върна.
Тя пусна музиката, някакво популярно парче на композитор, чието име така и не можеше да запомни, беше го свалила от едно среднощно шоу. Музиката изпълни колата, някак разпиляна и горчиво-сладка, сякаш изпълнявана до японско декоративно езеро. Стан Чан притвори очи и свали облегалката си. „Улагару.“