Джалил Фредерикс беше от хората, които винаги създават впечатлението, че току-що си ги откъснал от нещо наистина изключително важно — че дори и да се обадиш, за да му съобщиш, че къщата му изгаря до основи, той би останал леко изненадан, че си го обезпокоил в момент, когато толкова по-съществени неща занимават съзнанието му.
— Простете, Рамзи, но се чувствам уморен — отвърна той. — Всичко се свежда до това, че всъщност все още нямате какво да ми съобщите. Прав ли съм?
— По принцип, да.
Стратегията да го увърташ не вършеше работа с Фредерикс, но пък не биваше и да му се разрешава прекалено много. Катур Рамзи отдавна бе разбрал, че е добряк, но бе свикнал да се държи с околните така, както му бе удобно на самия него.
— И все пак човек би трябвало да се подготви, преди да се втурне в битката.
— Несъмнено. — Фредерикс се намръщи, когато съпругата му се обади встрани от екрана. — Не се обажда за това.
— След което отново насочи вниманието си към адвоката.
— Казва, че се е опитвала да получи правата за исканите от вас записи, но вероятно ще са й необходими още няколко дни. И дали сте получил нещата на Сам, които ви е пратила.
— Няма проблеми. А, да, получих файловете, но засега не съм имал време да ги прегледам. Ще се обадя пак в началото на седмицата, за да ви кажа докъде съм стигнал с проучванията.
Докато чакаше връзка със семейство Гардинър, Рамзи наблюдаваше потока от плъзгащи се коли по увисналата три етажа под прозореца на неговия офис въздушна магистрала, чийто хлъзгав от дъжда асфалт искреше от отраженията на фаровете. Знаеше, че би трябвало да поиска от семейство Фредерикс да го упълномощи за пътуването му до Торонто, но идеята да дава обяснения на Джалил Фредерикс относно дамата от „Чичо Джингъл“ далеч не му се стори привлекателна. Самият той не бе сигурен дали чувството му, че би могъл да открие нещо там, бе основателно.
Наложи се сам да се заеме с филтъра за входните канали чак след което се появи и Конрад Гардинър. Беше на неговите години или дори малко по-млад, но изглеждаше готов за пенсиониране, макар лицето му да излъчваше въодушевление.
— Какво можем да направим за вас, господин Рамзи?
— Тъкмо си задавах един въпрос. Все още ли стои проблемът с агента на вашия син и липсващите файлове?
— Да. Две компании идваха да видят какво би могло да се направи, но без резултат. — Той поклати леко глава. — Не мога да повярвам, че всичко това е изтеглено директно от системата ни чрез… чрез някаква програма. Устройство, което само да взема решения. — Смехът му не бе радостен. — Е, това е то двайсет и първи век, нали?
— Как му беше името?
— Говорите за агента на Орландо? Не знам. Беше някакво ПсИР — от „псевдоизкуствен разум“, разбирате ли? Остарял, но скъп модел, когато го взехме. Ако е необходимо, мога да погледна.
— Всъщност се питах дали Орландо го е наричал по някакъв начин. Прякор, така да се каже? Хората и особено децата често го правят.
— Господи, вие се шегувате. — Гардинър го гледаше изненадан. — Наистина не си спомням. Вивиан!
Съпругата му влезе в стаята, но почти не се виждаше върху екрана на Рамзи. В момента си събличаше палтото; предположи, че се връща от болницата. Съпругът й предаде въпроса и тя отвърна нещо, което Рамзи не чу.
— Бийзъл Бръмбара — съобщи му го Гардинър. — Точно така, бях забравил. Така го наричаше още от малък.
Устата му потрепна конвулсивно и той се извърна за момент. Когато се овладя, запита:
— Все пак за какво ви е нужно това?
— Просто се чудех — отвърна Рамзи. — Имам една идея. Ще ви я съобщя друг път.
Прекъсна връзката и се отпусна, за да помисли, докато гледаше следите от светлина, които колите оставяха върху магистралата под него.
Когато се прибра, вече бе полунощ. За трети път тази седмица, а беше само четвъртък.
Беше дори по-отвратително, защото съзнаваше, че сънува.
Все тези видения, населяващи студения мрак, в който изпадаше всеки път щом заспиваше — все същите отегчителни образи, все този неизменен срам и ужас. Понякога натрошени на отломъци и сглобени в неочаквани съчетания, но все едни и същи вече години наред, ако не и повече от столетие.