Потресът и ужасът на Рени бяха толкова силни, че не можеше да схване какво приказват другите. Призрачността на цялото това преживяване току-що беше взела свиреп обрат по посока на една още по-заплашителна нереалност.
— Виж какво, скъпа, недей да се правиш на толкова изумена.
Сладкия Уилям присви кокалестите си раменца и накокошинените му пера му придадоха още по-недвусмислен вид на странна птица от джунглата.
— Това е някаква самохипноза или нещо такова.
— Какво искаш да кажеш? — попита Куан Ли. Възрастната жена бе обгърнала с ръка раменете на Рени, когато сълзите рукнаха неочаквано от очите й.
„Не усещам кислородната маска, но усещам сълзи по бузите си — същински сълзи. Какво става тук? — Рени поклати глава и подсмръкна, засрамена, че е загубила самоконтрол пред тези почти непознати хора, но след като вече не усещаше материалните неща, които я свързваха с РЖ, значи тя не беше в състояние да напусне тази кошмарна история, колкото и зле да се развиеха събитията. — Аз не съм включена като останалите. Как е възможно да се случва подобно нещо?“
— Не знам дали самохипноза е точната дума. Постхипнотично внушение — разбирате какво искам да кажа. Като при сценичните магове.
— Но кой би могъл да го направи? И как? — настоя Флоримел. — Няма никакъв смисъл. — В гласа й прозвучаха презрителни нотки и на Рени й стана още по-неприятно, че се бе разплакала пред тази жена.
— Може би е същото като болката, която изпитах, когато се изключих — предположи Фредерикс. — Но каквото и да беше, не болеше въображаемо. Във въображението. Разбирате ме какво имам предвид. Болеше страховито.
— Вижте, това също е възможно — обади се Уилям. — Нещо в подаващия сигнал, свръхмощно подсъзнание. Ако те действително могат да бърникат в мозъците ни — а те с положителност могат да го правят, в противен случай не бихме дошли да търсим отговори тук, — бас ловя, че го правят, без да си даваме сметка за това.
Рени изтри очи и издуха носа си, опитвайки се да не обръща внимание на абсурдните и нелепи страни на упражнението. Още няколко насекоми, приблизително с размерите на малка кола, избръмчаха над главите им. Бръмбарите явно не проявяваха интерес към миниатюрните човешки същества, които оживено обсъждаха нещо там, долу — и слава Богу, че беше така, помисли си Рени.
— В такъв случай какво? — каза на висок глас тя. — Аз само си въобразявам, че си трия носа, това ли искате да кажете? Също като Фредерикс, който само си е представял, че са го измъчвали с електрошокове през гръбнака?
— Имаш ли по-добро обяснение, пиленце?
Тя присви очи.
— Откъде си така добре информиран за всичко това…?
— Рени! — викна !Ксабу от ръба на листото. — Покрай брега са се струпали много от тези насекоми и се придвижват на ято над водата. Досега не съм виждал от този вид. Мислиш ли, че са опасни?
Рени погледна към едно валчесто същество, докато то боботеше над листото. Крилата му бяха мощни и лъскави, но останалата част от тялото изглеждаше странно неоформена и имаше непохватни крайници и тромава глава.
— Каквото и да са, те са новоизлюпени — обади се Флоримел. — Сигурна съм, че сме твърде едри, за да ни изядат, ако изобщо ядат. Търсят си партньори за чифтосване — вижте как танцуват! — Тя посочи към една двойка, която изпълняваше пикиращо ра-de-deux на стотина метра от тях.
— Биолог ли си? — попита Рени.
Флоримел поклати глава, но не отговори. Докато Рени се чудеше дали да зададе друг въпрос, Фредерикс замаха с ръце, сякаш ги бе изгорил.
— Орландо не диша!
— Какво? Сигурен ли си?
Рени запълзя към неподвижното тяло. Фредерикс бе приклекнал до своя приятел и дърпаше мускулестата му ръка, опитвайки се да го събуди.
— Сигурен съм, сигурен съм! Погледнах към него и видях, че не диша!
— Това е сим — каза Сладкия Уилям, но гласът му прозвуча пресипнало от неочаквано обзелия го страх. — Симовете не дишат.
— Преди малко си дишаше чудесно — гледаше като обезумял Фредерикс. — Аз го наблюдавах. Гърдите му се движеха. Дишаше, а сега не диша!
Рени тъкмо успя да стигне до Орландо, и Флоримел грубо я избута, приклекна над масивната фигура и се захвана ожесточено да натиска гърдите му.