Старееха дори призраците на Феликс Жонгльора.
Трите момчета от горните класове стояха пред него, препречили стълбището и всякаква възможност за бягство. Олдфилд бе вдигнал яката на бялата си риза и държеше цигара в свитата си като чаша ръка. Пато и Халзал, които чакаха реда си, проследиха погледа на Олдфилд. Тримата се втренчиха в него като вещиците на Макбет.
— Какво се пулиш, Джингъл-Джангъл? — попита Олдфилд.
— Малък сополанко — добави Халзал. — Подсмърчащо жабарско копеле.
— Жоги иска да се присъедини — ухили се Пато. — Иска да си дръпне от цигарката ти, Оли.
Всичко беше така предсказуемо — минало и фантазия, оплетени в един невъзможен хаос. Онази част от състарения мозък на Жонгльора, която запазваше критична дистанция по отношение на съновидението, осъзна, че стълбището и площадката не са от пансиона в училището „Кранли“, а от къщата в Лиму, където бе живял като дете, и че този сънуван Пато приличаше не на истинския Пато, а на един човек, когото Жонгльора познаваше (и когото бе принудил да фалира) към края на предишното столетие, почти деветдесет години след тези смътно запомнени училищни дни.
Но независимо от безкрайните повторения унижението, което съпътстваше този и останалите му сънища, не ставаше по-поносимо.
Сега англичанчетата се нахвърлиха отгоре му като чакали върху паднала антилопа. Халзал изви ръката му зад гърба му, а Олдфилд го сграбчи за чатала и започна да стиска и извива, докато той не изкрещя от болка, всмуквайки въздух и дим от откраднатата цигара. Отново усети отвратителния вкус. Всяко вдишване изгаряше гърлото му като огън. Задави се и едва не повърна.
— Парлей-вуу, Жоги. — Пато изви ухото му. — Парлейвуу, шибано француско шпионче.
Но вместо да започнат да го ритат както обикновено, те го сграбчиха за лактите и го заблъскаха към дъното на площадката на втория етаж. Към прозореца.
„Това няма нищо общо! — помисли си той и досадният стар сън най-неочаквано го изпълни с изненадваща паника. — Само това не! Само не прозорецът!“
Но го тласкаха все по-бързо към него с приклещени ръце. Пред него прозорецът ставаше все по-голям и по-голям, кръгъл и без никаква решетка или преграда, със зейналия зад него абсолютен мрак, добре познат на сънуващия му аз, една ужасяваща черна бездна, от която го отделяше единствено най-тънкото стъкло.
Знаеше, че никога, никога, никога не би искал да разбере какво има отвъд.
„Не могат да го направят — помисли си ужасен той. — Те си мислят, че съм момченце, но аз не съм, аз съм стар — аз съм стар! Те не могат…“
Крещеше го и в съня си, крещеше, че е твърде крехък, но Олдфилд и останалите се смееха все по-силно и го изблъскаха до прозореца. С писъци той се удари в твърдата повърхност, но вместо да се строши стъклото, той, този остарял, съсухрен и трошлив старец, се раздроби на хиляди парченца.
Сънищата, действителността, спомените му се натрошиха, размесиха, разпиляха…
„… и се разпръснаха навън, сред слънчевата светлина, като капчици вода, всяка от тях се въртеше около оста си като отделна планета, дъгоцветен облак от някаква разпаднала се вселена, която се разбягва с огромна скорост.“
Виковете отекваха многократно както винаги, но този път бяха неговите.
Събуди се в мрак, лишен дори от виртуалното осветление на лампите в Абидос, което да го успокои. За един кратък миг остана в истинското си тяло, без нищо друго, но ужасът бе прекалено разтърсващ и той се гмурна обратно в системата. Едно сляпо, безпомощно същество, бинтован в марля плужек, който се плакне в мрачна цистерна — потръпна при мисълта, че трябва да съществува по подобен начин. И се завря още по-навътре в устройството си, сякаш то беше броня.
Завърнал се в системата, най-старият човек на света не проникна сред непоклатимото великолепие на своя създаден по поръчка Египет, а извика един далеч по-простичък виртуален свят, който не съдържаше нищо друго освен бледа, извираща неизвестно откъде светлина. Жонгльора се потопи в нея, милван от подсъзнателни звуци, и се опита да смири всеобемния си страх.
Младите не проумяваха ужаса на стареенето. Така природата ги закриляше от ненужното пакостно познание, както земната атмосфера създава синьото небе, за да предпази човечеството от вечното и безмилостно равнодушие на звездите. Старостта е поражение, предел, отхвърляне — и това беше само началото. Защото всеки миг бе и поредна стъпка към нищото, приближаване към смъртта, все по-близо и по-близо.