— Това е сим, по дяволите! — изкрещя Уилям. — Какви ги вършите?
— Ако има сензори, ще има смисъл, поне до известна степен — отвърна Флоримел със стиснати зъби. — Подаването на въздух няма да свърши работа — в противен случай бих ти предложила да сториш нещо полезно със зяпналата си уста.
— Съжалявам. — Уилям размаха безпомощно дългите си пръсти. — Ужасно съжалявам.
— Не му давай да умре! — подскачаше около нея Фредерикс.
— Ако в реалния живот е в болница като теб — отвърна задъхана Флоримел, — ще могат да направят за него повече от мен. Но ако сърцето му е спряло, може би ще успеем да го задържим жив, докато някой му окаже помощ.
!Ксабу стоеше на задни крака до Рени, прехвърлил ръка върху рамото й. Времето сякаш беше увиснало, а секундите се нижеха болезнено дълги. Рени усети стомахът й да се свива от хладното нищо. Беше ужасно да наблюдаваш сима на Орландо с отпуснатата клатушкаща се глава, докато Флоримел блъскаше по гърдите му, но тя не отделяше погледа си. Едно от новоизлюпените насекоми избръмча силно на няколко метра от листото и на Рени горчиво й се прииска да си е в своите си размери, за да го смачка.
— Шумът става по-силен — обади се ненадейно Мартин, сякаш безразлична към случващото се около нея. — Шумът в главата ми.
— Сега не можем да се занимаваме с бръмбарите — отвърна Рени. — Просто не им обръщай внимание. Момчето може би умира!
— Не, много е… много е силен. — Мартин извиси глас. О! О, Господи, помогни ми, нещо… нещо се…
Листото рязко се наклони на една страна, сякаш някой му бе нанесъл удар с юмрук отдолу. Рени, !Ксабу и останалите полетяха във въздуха, увиснали във внезапна безтегловност; за един кратък миг размениха изпълнени с изумление погледи, след което листото кацна върху водната повърхност и те се вкопчиха в него, за да не изпопадат.
Преди да успеят да си кажат и думичка, огромна лъскава фигура с размерите на подводница изскочи от водата покрай клатушкащото се листо. Беше някаква гигантска риба, по чийто гладък петнист гръб се стичаше вода, а безизразното й глупаво око беше по-голямо от Рени. За миг през зейналата паст на устата й се видя огромна розова катедрала от плът и хрущяли. Докато листото се подмяташе като побесняло върху разпенените от появата й вълни, устата й се затвориха с трясъка на оръдеен залп. Новоизлюпеното насекомо изчезна. Рибата потъна обратно във водния гейзер.
Първите вълни завъртяха листото около оста му, катурвайки Рени и останалите върху неравната му повърхност, и ето че един чудовищен тъмен призрак изскочи над тях, след което пльосна във водата откъм далечната им страна, запращайки огромна разпенена вълна високо във въздуха. Заклещено между вълните, листото се килна на една страна. Рени с викове се плъзна по насечената с жилки повърхност към кипналата вода. В последния миг долният край на листото отскочи нагоре, пернато от друг изплувал на повърхността призрак. Рени се фрасна в извития ръб на листото и се търкулна обратно зашеметена и задъхана.
Още и още риби подаваха главите си над водата, за да налапат носещите се във въздуха насекоми, превръщайки повърхността на реката в кипнала вода. Тя заливаше листото и Рени бе до кръста във вода. Тя се напъна да се изправи, но листото не преставаше да се мята нагоре-надолу.
— !Ксабу! — извика тя.
Навсякъде около себе си с мъка различаваше неясни човешки силуети, подмятани като кегли за боулинг, подхвърляни и запокитвани във всевъзможни посоки, но от бабуинския сим на малкия мъж нямаше и следа. Внезапно я прониза остър спомен: ужасяващият страх на !Ксабу във водите на „При господин Дж.“ и детският му кошмар от нападението на крокодила. Опита се отново да го извика, но една вълна напълни устата й с вода и я събори.
— Дръж се! — изкрещя някой.
Миг по-късно краят на листото отново литна вертикално нагоре за част от секундата. Рени увисна във въздуха, за момент изпита същото чувство на безтегловност, след което запотъва в тъмните води. Те я обгърнаха отвсякъде и я всмукаха като хладните челюсти на самия Левиатан.
Беше достигнал огромна дълбочина, толкова дълбоко, колкото можеше само да си представи. Цареше абсолютен мрак. И абсолютна тишина, ненарушавана дори и от познатите, стародавни звуци на собственото му тяло. Съвършената неподвижност. Орландо чакаше нещо, макар да не знаеше какво точно. Някой щеше да му съобщи някакъв важен факт или нещо предстоеше да се промени и тогава всичко щеше да се изясни. Единственото, което знаеше със сигурност тук, долу, в дълбините на мрачните сънища, беше, че самият той вече нямаше какво да направи.