Лежеше в центъра на кръга от могили, един полупрозрачен правоъгълник, посребрен от скрежа, но не потънал в бяло одеяло, както останалите обитатели на Фризера. Открояваше се, сякаш очакваше нещо — сякаш предназначението му бе да бъде забелязан. Другите гласове утихнаха, когато се доближиха до него. Всички с такава мъка придобити от Орландо инстинкти за сим-света му подсказваха да очаква клопка, а усещаше и напрегнатостта на Фредерикс до себе си, но мястото бе като омагьосано. Почувства странна безпомощност, неспособен да откъсне очи от предмета, докато се приближаваше към него. Когато осъзна, че е от онези старовремски съдини за масло със стъклен похлупак, усети същото облекчение, което изпита преди малко, когато видя бонбонената опаковка. По цялото дъно с големи букви, трудноразличими под скрежа, пишеше: „Спящата красавица — пречистено мандраджийско масло.“
Фредерикс също беше като под хипноза и нито се противопостави, нито възропта, когато Орландо се наведе и избърса стъклото на едно място. Вътре имаше нещо, както и предполагаше — не рисунка, а триизмерен силует. Разчисти по-голямо пространство и успяха да я видят цялата.
Беше облечена в дълга антична зелена рокля, върху която бяха подредени цветя — перлени кубчета лед. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, стиснали стъбълцето на бяла роза, чиито цветчета бяха покапали по шията и раменете й, както и сред черния облак на косите й. Очите й бяха затворени, а дългите й клепки бяха посипани със скреж.
— Тя… тя изглежда… толкова тъжна — прошепна сподавено Фредерикс.
Орландо не бе в състояние да говори. Приятелят му беше прав, макар думата изобщо да не беше на мястото си, все едно да кажеш, че слънцето е топло или океанът мокър. Имаше нещо в извивката на устата й, в мрачната вкочаненост на бледите й черти, сякаш бе паметник на тихата печал; дори в смъртта скръбта я държеше далеч по-здраво от стъклото и леда.
Тогава тя отвори очи, тъмни, изумително тъмни, но премрежени от скреж, сякаш бе надникнала през замъглен прозорец. Сърцето на Орландо се разтуптя. Сякаш имаше някаква страховита бездна между тези очи и онова, което би трябвало да виждат.
— Вие сте… чужденци — въздъхна глас, който сякаш пристигаше отвсякъде и отникъде. — Чужденци…
Фредерикс пое въздух и замря. Орландо се опита да отговори.
— Ние… ние сме… — Той не продължи, не знаеше какво би могъл да обясни с прости думи. — Ние…
— Вие сте прекосили Черния океан.
Лицето й, както и тялото й, остана неподвижно, а тъмните й ириси бяха вторачени право нагоре, взрени в нищото, но на Орландо му се стори, че усеща усилията й, сякаш бе птица, заключена в стаичка.
— Но във вас има нещо по-различно от другите. Около ковчега внезапно се вдигна мъгла, скривайки я от погледите им.
— Защо дойдохте? Защо ме разбудихте? Защо ме връщате в това ужасно място?
— Коя сте вие? — попита Орландо. — Истински човек ли сте? Затворник ли сте?
— Аз съм само една сянка — въздъхна тя. — Аз съм вятърът на пустите пространства.
Думите й тежаха от изнемога, сякаш обясняваше нещо съвършено несъществено.
— Аз съм царицата на въздуха и мрака. Какво искате от мен?
— Къде…? — Фредерикс положи огромно усилие да овладее гласа си, за да не изпищи. — Къде са нашите приятели? Загубихме приятелите си.
Последва дълго мълчание и Орландо се притесни, че отново е потънала в дрямката си, но мъглата се поразсея и той видя, че тъмните й очи са все още отворени, втренчени в нещо, което не можеше да се види.
— Всички вие бяхте повикани — каза най-после тя. — Ще откриете това, което търсите, когато слънцето възседне Стените на Приам. Но друг един също ви очаква. Той е наблизо, но е и надалеч. Той пристига.
— Пристига ли? Кой пристига? — Орландо се приведе, сякаш близостта би могла да изясни нещата. — Кога пристига?
— Пристига сега. — От думите й, изречени с отчуждено равнодушие, Орландо почувства да го полазват тръпки, които нямаха нищо общо със студа. — Той е вече тук. Той е Оня, който сънува — ние сме неговите кошмари. Той сънува и вас.
— За какво говори тя? — попита Фредерикс, побутвайки ръката на Орландо с растяща нетърпеливост. — Кой пристига? Тук ли?
— Оставете ме отново да заспя — продължи гласът и в него се прокраднаха нотки на раздразнение, сякаш беше дете, измъкнато от леглото поради някакви непонятни нему родителски причини. — Оставете ме да заспя. Светлината е толкова надалеч…