Невидима под електронната маска, Чичо Джингъл стисна зъби и се помъчи да произнесе по възможно по-нормален начин:
— Но това е глупаво, нали, деца? Ние ще му помогнем да поправи зипи-запи-зумермобила!
Одобрителният рев отново я накара да изтръпне от болка. Господи, какво беше това? Сякаш имаше тумор в мозъка или нещо от този сорт, но лекарите бяха категорични, че сканираните й изследвания са чудесни.
— Не-е-е! — занарежда Зумер. — Страш-ш-ш-но щ-ще закъснеем! Не, не, не! Ще изтървем пикника, крал Небесна маймуна. И за всичко съм виновен аз! — и раираната муцуна избълва поредния страдалчески вопъл.
Чичо Джингъл завъртя очи. Специално този Зумер Зиз, който и да беше — чичо Дж. имаше някакъв смътен спомен, че този път беше новото момче в Южна Калифорния, — наистина прекаляваше с цялото това мучене. Какво искаше — самостоятелно кръгче? Изглежда, не беше загубил контрол над краката си. (Това се бе случило с друг Зумер при един от епизодите, но онзи участник бе успял да го превърне в очарователен комедиен номер.) Проблемът беше, че тези новаци не знаеха да импровизират истински. Всички до един искаха да са звезди и всичко да завършват с ефектна фраза. А и нямаха понятие от работа с деца.
Главоболието се усилваше, сякаш зад лявото й око имаше забита нагорещена игла. Чичо Джингъл провери времето. Оставаха десет минути. Изтощена и изтръпнала от болка, тя не можеше да продължи.
— Предполагам, че си прав, Зумер. А и те надали биха искали някаква миризлива дърта зебра на пикника, нали така, малчугани?
Детският хор нададе одобрителен вик, но за кратко, тъй като не бяха сигурни какъв обрат вземат нещата.
— В същност може би е по-добре да те оставим да си ревеш край пътя, господин Раиран калкан. Ще отидем на пикника без теб и ще се забавляваме ли, забавляваме на воля. Но най напред да погледнем поканата за този специален прием, изпратена ни от крал Небесна маймуна и от кралица Облачна котка. Нека веднага погледнем поканата, съгласни ли сте? — Тя се изкашля подканващо. — Покана-още-сега.
Задържа дъх, докато един от инженерите улови сигнала и подаде поканата — запис на симов кралски двор от пеещи и танцуващи в бурлесков стил котки. Чичо Джингъл натисна алармения бутон и гласът на един от инженерите изчурулика в ухото й:
— Какво има, госпожо П.?
— Съжалявам. Съжалявам, но трябва да приключа. Аз… не се чувствам добре.
— Май наистина изритахте стария Зумер. Можем да го обясним като опит от ваша страна да му покажете, че е глупаво — така да се каже — да се самосъжалява.
— Несъмнено. Каквото и да е. Сигурна съм, че Роланд ще измисли нещо. — Роланд Макданиъл беше следващият дежурен чичо Джингъл и вече беше готов да започне; просто щеше да запълни няколко минути преди редовното си включване.
— Чиз. Утре ще можеш ли да се включиш?
— Не знам. Да, със сигурност ще мога. — Тя щракна, дръпна щепсела „Чичо Джингъл“ и отново стана Олга Пирофски. Освободи се от вцепенението, като разтърси ръце, и се спусна надолу, след което се дотътри до банята и започна да повръща, докато в стомаха й не остана абсолютно нищо.
След като се изкъпа и сложи вода за чая, тя влезе в спалнята да пусне Миша. Мъникът с прилепови уши я изгледа, без да помръдне от завивката, давайки ясно да се разбере, че закъснението й няма да бъде простено лесно.
— Не ме гледай така — вдигна го тя и го гушна в сгъвката на ръката си. — Мама имаше тежък ден. Мама я боли глава. А освен това ти се наложи да изчакаш само още пет минутки.
Мъникът не помръдна опашка, но, изглежда, обмисляше варианти за прошка. Тя разпечата пакет кучешка храна, изсипа съдържанието в паничката му и я остави на пода. Наблюдаваше го как лапа и за първи път от началото на работния ден изпита нещо подобно на щастие. Водата не бе завряла още и тя се запъти бавно към дневната — главата не спираше да я боли, макар най-лошото да беше отминало. Пусна тихичко радиото — станция с класическа музика от Торонто. На стената й нямаше екран — мястото бе запълнено от серия изображения на крайречната санктпетербургска алея и внушителна картина на Берлинската синагога на Ораниенбургерщрасе. На Олга й бе предостатъчна ежедневната доза модерен живот в работата, затова даже радиото й беше антика — с копче за търсене на станциите отстрани и червени цифри, които блещукаха като въгленчета върху скалата.
Изсвирването на чайника я върна обратно в кухнята. Изключи халогенната плоча и като наля вода над лъжичка с мед, напълни чашата си, после пусна вътре цедката, пълна с дарджилинг. Единствения път, когато посети административната сграда на канала, някой я почерпи с един от онези моментални самосваряващи се чайове и макар тя да се надяваше на повишение на заплатата и по тази причина отчаяно се опитваше да им се хареса, не успя да се насили да изпие такава помия.