Така че, какъв стрес? Това не беше никакво обяснение. Сигурно я разяждаше нещо доста по-прозаично, което се спотайваше в мозъка или в жлезите й и лекарите просто не можеха да го открият.
Рекламата свърши, но започна друга. Олга Пирофски въздъхна. А ако наистина умираше, нима би било толкова лошо? За какво ли би могла да съжалява? Единствено за Миша, но сигурно някоя добра душа щеше да му осигури домашно огнище. Щеше да я прежали, стига някой да му дари обич и топла храна. Всичко останало, което притежаваше, бяха спомени, ада се отърве от тях, би било истинско блаженство. Колко ли дълго би могъл да скърби човек?
Изсмя се горчиво и тъжно.
— Колко дълго? Цял живот, разбира се — пошепна тя на спящото животинче.
Рекламната бърборилия най-после свърши и започна нещо от Брамс — концерт за пиано. Отвори очи, за да отпие от чая, без да залее доверчиво похъркващия мъник. След такива пристъпи не можеше да разчита на координацията си. Чувстваше се десетки години по-стара.
И тъй, ако бе дошъл моментът всичко да приключи, щеше ли да съжалява за нещо? Не и за шоуто. Не тя бе създала този персонаж и макар според нея да го беше обогатила с нещо непостижимо за който и да е от колегите й, а цирковите й умения да бяха до такава степен необичайни за този свят и епоха, че безотказно правеха силно впечатление, в края на краищата това нямаше кой знае какво значение. Завоалиран начин да пробутат на децата скъпи играчки и развлечения, това беше всичко. Като чичо Джингъл все пак успяваше да пообразова някого от време на време, а навярно и да развесели някое тъжно дете. Но тъй като зрителите не различаваха чичовците един от друг, а именно за това се харчеха милиони кредити всяка година — за костюми и филтри, тренировки по плавен преход и режисура, — почти липсваше личният контакт с публиката.
Пък и напоследък, откакто се появиха болките, й ставаше все по-трудно да се вживява в работата си. Беше й толкова трудно, толкова трудно да бъде с децата, когато болката дълбаеше черепа й. Понякога й се струваше, че се случва само когато работи.
Само когато…
Миша се заизвива недоволен и Олга осъзна, че от около минута го гали все на едно и също място. Обстоятелството, че досега не бе забелязала тази подробност, че лекарят и здравноосигурителният персонал на компанията също не бяха я забелязали, направо я изуми. Главоболието я спохождаше единствено когато се въплъщаваше в ролята на чичо Джингъл.
Във всяка компания години наред проверяваха само невроканюларния й имплант заедно с шунтовите вериги и отново ги тестуваха след появата на болките. Тези служители си знаеха работата. Канът си беше съвсем наред, както и резултатите от скенера.
Какво означаваше това? Ако схемите й бяха наред, значи нещо друго не беше. Какво по-точно?
Вдигна Миша от скута си и го остави на пода. Той изскимтя и се зачеса зад ухото. Стана и закрачи насам-натам и едва когато горещата течност плисна в дланта й, се сети да остави чашата.
Ако схемите й бяха наред, какво не беше? Да не би в края на краищата причината да се криеше в собствените й вътрешности? Не се ли вкопчваше в невероятни отговори само защото не беше напълно готова да посрещне неприятната истина, колкото и да се мислеше за непоклатима?
Олга Пирофски спря пред камината и се взря в един триизмерен чичо Джингъл — оригинална скица от дизайнерското студио на продуцентската компания, подарена й за нейния десетгодишен юбилей в шоупрограмата. Очите му представляваха ситни черни копченца и приличаше на невинна плюшена играчка, ала озъбената му усмивка би накарала Червената шапчица доста да се позамисли. Чичо Джингъл имаше еластични крака и огромни длани, които можеха да правят фокуси и да карат децата да зяпват или да се смеят с пълно гърло. Едно изцяло оригинално, изцяло изкуствено създание, известно в цял свят.
И докато се взираше в бялото му лице, а от радиото се носеха меките акорди на пианото, Олга Пирофски осъзна, че никога не бе харесвала особено това копеленце.
ТРЕТА ГЛАВА
КОШЕРЪТ
МРЕЖА/НОВИНИ: Букаву 5 заплашва Южна Франция.
(Картина: Линейка, полицейски коли на самолетна писта, проблясващи светлини.)
Диктор: Малка частна писта извън Марсилия в Южна Франция е поставена под карантина от здравните власти на Франция и ООН, а слуховете твърдят, че на нея е кацнал самолет, пълен с бежанци от Централна Африка, болни от Букаву Пет, както понастоящем се нарича заразата. По някои канали се появи свидетелство на очевидец, разпространявано като действително събитие, според което при приземяването всички пътници били мъртви, а на косъм от смъртта бил и самият пилот. До този момент слухът остава непотвърден. Официални лица от местната френска префектура не предлагат никакъв коментар, какво е довело до карантината, както и защо са въвлечени здравните власти на ООН…