— Аз съм Ленор Куок — каза жената. — Нашият пилот е Кулен Гиъри, денем обикновен кучи син, но през нощта… е, и тогава си е същият.
— Ласкаеш ме, Леничка, ласкаеш ме — ухили се доволно Кулен.
Зад прозорците на кабината небето бе се оцветило в наситено мораво и дърветата заприличаха на чудовищни отвесни сенки. Рени притвори очи, опитвайки се да открие някакъв смисъл в току-що чутото. Тези хора, изглежда, смятаха, че с Т4б, Мартин и останалите всичко си е наред и само са ги изхвърлили от симулацията. Дали така бе в действителност? А дори и да оцелееха след ликвидирането им в сим-света, което беше твърде съмнително, като знаеше какво се бе случило със Сингх, как щяха да ги намерят отново? Изглежда, цялото изтощително начинание се бе провалило и усилията на Селърс бяха отишли напразно.
— И кое е това място? — попита тя. — Тази симулация?
— А-а-а — размаха пръст Кулен. Зад илюминаторите вече се бе спуснал мрак. — Още не сте казали вие кои сте.
Рени и !Ксабу се спогледаха. Покрай всичките си проблеми тя и спътниците й не бяха намерили време да си измислят легенда за случай като този. Реши, че полуистината е най-добрата стратегия.
— Името ми е… — напъна се да си припомни предишния си псевдоним тя, — Отепи. Ирене Отепи. Занимавах се със системен анализ за човек на име Атаско. — Замълча, наблюдавайки спасителите си за евентуална реакция. — Не го ли познавате?
— Антропологът ли? — Ленор проверяваше данните върху командното табло. Ако беше прикритие, справяше се доста добре. — Чувала съм за него. От Централна или от Южна Америка беше май?
— Южноамериканец — каза Кулен. — Всъщност колумбиец. Веднъж гледах интервю с него. Що за човек е?
Рени замълча за момент.
— Срещата пропадна. Стана нещо, не знам какво точно. Неговият сим-свят…, ами имаше нещо като бунт. Бяхме на някакъв кораб и просто продължихме нататък.
Рени предположи, че се чудят защо не се е изключила. Уместен въпрос. А не можеше да измисли никакъв друг отговор освен невероятната истина.
— Беше истинска лудост. След това явно сме доплавали дотук. Корабът се превърна в листо, листото се преобърна, после ни открихте вие.
След като я бе наблюдавал съсредоточено през цялото време, !Ксабу заговори с възможно най-акуратния си английски:
— Аз съм Хенри Уонде — каза той — Студент съм на госпожица Отепи. Как бихме могли да намерим отново приятелите си?
Кулен извърна глава и дълго време оглежда бабуина, докато една изпречила се плетеница от клони не го накара да погледне към предното стъкло.
— Че защо? Да не би да възнамерявате да останете в мрежата? Просто се върнете обратно в симулацията на този Атаско или нещо такова.
Рени пое дълбоко дъх.
— Май нещо не е наред в системите ни. Не можем да се изключим.
Кулен свирна, явно впечатлен.
— Е, това вече е странно.
— Ще ви оправим в Кошера — успокои ги Ленор. — Дори не сте и сънували.
Рени имаше дълбоки съмнения, но не каза нищо. Водното конче продължи да се носи из все по-сгъстяващия се мрак.
Орландо сънува още един, последен сън — неясен и смътен, — в който едно детенце без лице седеше в студена, тъмна стая и го молеше да остане да изиграят една игра. Имаше някаква заплетена тайна, нещо, което възрастните не трябваше да узнаят, но докато се разсънваше, всичко се разнесе като пушек, раздухван от вятъра. И макар събитията през следващите няколко минути да изместиха съня от съзнанието му, тягостното усещане продължи да го преследва още известно време, преди окончателно да избледнее. В първите прекалено ярки мигове, след като отвори очи, си помисли, че е парализиран. Краката му сякаш бяха откачени и помръдваха някак безцелно, а под една стегната като скоба ивица около кръста си не усещаше почти нищо.
— Орландо?
Гласът беше познат. Чувството на принадлежност към света — не чак дотам. Той примижа и се извърна към гласа.
— Буден си!
Лицето на Фредерикс беше съвсем близо. След миг осъзна, че приятелят му го прикрепя с ръка около кръста, а с другата се държи за ръба на листото, докато и двамата се носеха, потопени до гърдите в топлата вода.