— Поздравления и добре дошъл на купона, слънчо. — Сладкия Уилям, който не изглеждаше по-различно от мокро черно какаду, също се бе хванал за края на листото на няколко метра от тях. — Това означава ли, че вече може да плува, за да не се налага да ви изтегляме на борда всяка втора минута?
— Остави го — изръмжа Фредерикс. — Наистина е зле.
— Прав е — обади се женски глас. — Не си губете времето в безсмислени кавги.
Орландо изви врат — сякаш беше от карамел, — за да фокусира поглед върху лицата зад рамото на Фредерикс. Три женски сима, на Куан Ли, Флоримел и Мартин, се бяха покатерили на една по-издигната част от листото и се опитваха да се задържат по стръмния наклон. Флоримел, която бе заговорила, го изгледа продължително.
— Как си?
Орландо поклати глава.
— И по-добре съм бил. Но и по-зле.
Листото се разтресе от вибрации. Орландо се вкопчи с една ръка във Фредерикс, другата протегна към ръба на листото, а сърцето му задумка като бясно. След миг вибрациите престанаха.
— Май заседнахме в корени — каза Флоримел. — Достатъчно сме близо до брега, за да доплуваме.
— Не мисля, че ще мога да се справя.
Орландо мразеше да признава слабостите си, но едва ли можеше да скрие нещо от тези хора. Особено след като вече толкова време бяха свидетели как непрекъснато идва в съзнание и после го губи.
— Не си блъскай чаровната главица — обади се Сладкия Уилям. — Просто ще те отнесем на гръб, и то чак до Изумрудения град или до Мордор, или за където, по дяволите, сме се запътили. Нали така ставаше в приказките? Приятели до смърт!
— Я млъквай — пресече го Фредерикс.
Орландо притвори очи и се съсредоточи върху усилието да държи главата си над водата. Няколко минути по-късно листото отново се разтресе, после рязко спря и се заклатушка върху слабото течение.
— Не се знае колко дълго ще останем заклещени тук — отбеляза Флоримел. — Трябва веднага да се отправим към брега, не е далеч.
— Всеки иска да командва, а? — въздъхна театрално Сладкия Уилям. — Какво пък, колкото по-рано я оплескаме, толкова по-бързо ще се оправим. Да не губим време.
Пусна се от листото и заплува към Фредерикс.
Докато се питаше като в просъница какво ли е намислил, една ръка го хвана през врата, дръпна го рязко и го повали по гръб във водата. Размаха ръце, опитвайки да се освободи.
— Престани да се биеш, глупако — изломоти Уилям. — Иначе наистина ще те оставя да плуваш самичък.
Щом разбра, че иска да го измъкне на брега в типичния за него стил, Орландо се отпусна. Уилям заплува с изненадващо мощни движения. Носейки се по гръб в прегръдките на клоуна смърт, Орландо оглеждаше синьото тропическо небе над главата си, по-необятно от всичко, което бе виждал, и се питаше дали сънят му ще трае вечно. „Ей че гадно — мина му през ума. — Тъкмо сега, когато можех да им покажа на какво съм способен, да съм толкова зле.“
Вече не изпитваше слабостта, която усещаше допреди малко, и това го караше да се чувства особено. Подритна няколко пъти за проба с крака и последва задавеното изръмжаване на Сладкия Уилям:
— Нарушаваш ритъма ми. Каквото и да се опитваш да правиш… престани.
Орландо се отпусна, донякъде удовлетворен от възвръщащата се реактивоспособност на виртуалната му плът.
Миг по-късно Уилям го извлече върху заоблените камъни на брега и се надвеси над него с прогизналите по раменете и главата му пера.
— Сега просто изчакай тук, герой такъв — нареди той. — Мисли си за приятни неща. Трябва да се върна и да извадя на брега и сляпата дама.
Орландо се отдаде на насладата да лежи под топлото слънце и да сгъва и разгъва пръстите на ръцете и краката, а след малко и целите си крайници. При опитите му да поеме по-дълбоко дъх, дробовете все още го боляха, както и всички мускули, но вече почти не усещаше връхлитащата го на моменти сънливост, която не го бе напускала от момента на задигането на кралската баржа на Атаско. Продължаваше да го тревожи само някакво късче загнезден вътре в него мрак, сянка, която не можеше да назове или да съзре ясно.
„Нещо се случи. Сънувах… сън? И Бийзъл беше там? И някакво детенце? — Нещо го тревожеше, защото всичко това му се струваше безсмислено, и в същия момент някаква мисъл му нашепваше, че в него е скрит огромен смисъл. — Трябваше ли да свърша нещо? Да помогна на някого? — Бавно се заоформя нова, още по-вледеняваща мисъл: — Не бях ли почти мъртъв? Потъвах в мрака. Умирах ли наистина?“