Отвори очи, за да наблюдава приближаването на останалите към брега. Сладкия Уилям носеше Мартин на ръце. Положи я с неподозирана нежност до Орландо.
Едва когато всички наклякаха в плътен кръг, Орландо внезапно осъзна, че още нещо не е наред.
— Къде са останалите? Къде е…? — не можеше да си спомни имената им той. — Къде е Рени… и приятелят й? И онзи с доспехите?
Куан Ли поклати глава, но не каза нищо, а продължи да разглежда камъните по плажа.
— Няма ги — рече Флоримел. — Може да са се удавили, може да са изхвърлени някъде другаде.
В безучастния й тон прозвуча приглушена болка.
— Всички бяхме изхвърлени зад борда. Онези, които виждаш тук, успяха да се задържат за листото. Твоят приятел те издърпа обратно и придържаше главата ти над водата, затова си още жив.
Орландо се извърна към Фредерикс.
— Хайде, откарай ме в Правната комисия — изрепчи се предизвикателно Фредерикс. — Не можех да те оставя да се удавиш само защото си глупак.
В стомаха на Орландо нещо се преобърна. Колко ли пъти го бе спасявал приятелят му напоследък?
Сякаш, за да придаде още по-голяма тежест на въпроса, Сладкия Уилям добави:
— Всъщност, патенце мое, точно преди да се обърнем, ти спря да дишаш. Флоси ти направи малко уста в уста ли, как беше.
— Флоримел, не Флоси — озъби се тя на сплескания Уилям. — Всеки друг би сторил същото.
— Благодаря ви.
Въпреки поредния повод за признателност Орландо не бе сигурен какво изпитва към тази сурова жена, а и за пръв път осъзна значимостта на тяхната загуба.
— Не можем ли да потърсим Рени и останалите? Нищо чудно да се нуждаят от помощ.
— Някои от нас не са толкова нахакани, защото не са се возили безплатно — подхвърли Уилям. — А и са толкова гроги, че могат да се проснат тук и да къртят цяла седмица.
Орландо огледа брега. От тяхната позиция се виждаха обширни кафяви наноси и тесни каменисти плажни ивици. Реката, огромно зелено пространство, сякаш докоснато от буря море, лъкатушеше към хоризонта. От другата страна на брега се издигаха първите дървета от гората, всяко от тях огромно като световния ясен от норвежките легенди, високо като бобеното стъбло на Джак. Но не само размерът на нещата го озадачаваше.
— Съмва — каза той. — Само допреди малко беше вечер. Да не би времето тук да прескача?
— Чуйте го само — прихна Уилям. — Само защото си е дремнал сладко, докато другите са гребали цяла нощ, си мисли, че времето течало по особен начин.
Орландо усети, че истинското му лице се изчервява някъде.
— О, съжалявам — не се сети какво друго да каже той. — А тук ли ще прекараме нощта? Няма ли да запалим огън или нещо такова?
Мартин, която не бе проговорила, откакто Уилям я изнесе на брега, внезапно се надигна с широко отворени очи.
— Има нещо…! — Притисна длани към лицето си и започна да го търка толкова силно, че Орландо се уплаши да не се нарани и през ръкавиците. — По-скоро някой… — Долната й челюст увисна, а лицето й се изкриви в безмълвен крясък. После посочи към реката. — Там! Там има някой!
Всички се извърнаха натам, където сочеше. Недалеч стоеше висока колкото тях, загърната в бяло човешка фигура, и се взираше в нещо невидимо в краката си. Орландо се помъчи да се изправи, но моментално му се зави свят.
— Орландо, недей!
Фредерикс скочи и го хвана за ръката. Орландо залитна и се опита да пристъпи напред, но не му стигнаха сили. Олюля се, опитвайки се да запази равновесие.
Флоримел вече бързаше към мястото, избирайки пътя си между неравните камъни. Сладкия Уилям я последва.
— Внимавайте! — извика подир тях Куан Ли, след това отиде при Мартин и пое ръката й.
Симът на французойката се взираше сляпо, а главата й бавно се въртеше насам-натам като радар, неспособен да засече сигнала.
Докато Орландо се справяше с първите си стъпки, по-скоро възпрепятстван, отколкото улеснен от настоятелността на Фредерикс да го подкрепя, загърнатата в бяло фигура се обърна към Флоримел и Уилям, сякаш за пръв път усещаше чуждото присъствие. На Орландо му се стори, че под качулката проблеснаха очи и фигурата изчезна.
Фредерикс изсумтя.
— Ама че сканско! Видя ли го? Просто си изчезна!
— Нали е… ВР — отговори задъхан Орландо. — Ти какво… очакваше… облаче дим?
Двамата им другари се бяха надвесили над нещо в плитчината. На Орландо му се стори, че е някаква машинария, но бе твърде лъскава, за да е престояла дълго във водата. Когато Уилям и Флоримел помогнаха на машинарията да седне, Орландо тутакси я разпозна.