Кошерът, както упорито го наричаше Ленор, представляваше огромно съоръжение, построено върху могила от горска почва. В сравнение с дребните човешки фигури могилата беше дори по-голяма от планината, приютяваща базата Стършелово гнездо, но на Рени й се струваше, че въпреки всичко цялата ситуация изглежда като едно зловещо подобие на РЖ. Докато се изнизваха от площадката за кацане и се отправиха по някакъв дълъг коридор, като Ленор и Кулен приятелски спореха отпред, а !Ксабу крачеше на четири крака зад нея, Рени се зачуди отново дали това не беше някакъв добре изпипан свят игра.
— А какво точно правите вие тук? — запита тя.
— О, не сме ви казали още, така ли? — усмихна се Ленор. — Трябва да ви се струва твърде странно.
— Буболечки — каза Кулен. — Правим буболечки.
— Говори за себе си, човече — засече го Ленор. — Аз само наблюдавам буболечките.
!Ксабу се изправи на задните си крака за достатъчно дълго време, през което да успее да прокара пръсти по стената и да почувства материята.
— А игра ли е? Това място — попита той като ехо на досегашните мисли на Рени.
— Сериозна като сърдечен пристъп — отвърна Кулен. За Кунохара може и да е игра, но за нас, ентомолозите, то е като да умреш и да отидеш на небето.
— Е, сега вече наистина съм любопитна — каза Рени и макар и изненадващо, така си беше. Страхът за безопасността на другарите й не бе изчезнал, но Адърланд отново я беше хванала неподготвена.
— Изчакайте малко и ще ви покажем всичко. Да ви осигурим посетителски пропуски и ще ви разведем както подобава.
Завладяна от деловия реализъм, Рени очакваше Ленор да ги отведе до някакъв офис, но вместо това продължаваха да си стоят насред коридора, където тя бе отворила информационен прозорец във въздуха, когато до тях внезапно се материализира някаква едра жена. Тя притежаваше изключително сериозно лице, добре симулирани средиземноморски черти и къса кестенява коса.
— Не се стряскайте така — каза тя на Рени и !Ксабу. Прозвуча почти като заповед. — Тук, в Кошера, няма защо да се съобразяваме с онази „реална“ боза. — И докато те обмисляха това объркващо изявление, тя се обърна към Ленор. — С мен ли искаше да говориш? За тези хора, нали?
— Щяхме да ги регистрираме още преди да пристигнем, но по пътя насам Кули почти ни натресе в гърлото на една птица и се поразсеяхме.
— Щом казваш — контрира Кули.
— Дошли са тук от нечий друг сим-свят — Атаско, така ли беше? — Ленор се обърна към Рени за потвърждение. — И сега не могат да се изключат.
Новопоявилата се изсумтя.
— Надявам се да получавате достатъчно вода и гликоза където и да е домът ви, сладурче, понеже точно в момента не разполагаме с достатъчно време, за да ви помогнем. — Тя отново се обърна към пилотите: — Онзи Ецитонски фронт се е обърнал и е към петнайсетина метра широк, когато е в движение. Искам вие двамата утре сутринта пак да го проверите.
— Тъй вярно, господин Капитан! — отдаде чест Кулен.
— Разкарай се! — Тя отново насочи вниманието си към Рени и !Ксабу, като огледа последния с извити вежди. — Ако имах достатъчно време за губене със стари шеги, бих казала че тук не идват често песоглавци, но го нямам. Аз съм Анджела Бонифас. А вие двамата сте ми проблем. Имаме изключително строго съглашение с наемателя и без негово разрешение не можем да вкарваме никого тук.
— Ние не искаме да ви пречим — бързо каза Рени. — Ще си тръгнем веднага щом можем. А ако ни отведете до най-близката… — тя замълча в колебанието си каква дума да използва — граница, предполагам, просто бихме могли да излезем.
— Не е толкова лесно — примижа Анджела Бонифас. — По дяволите. Е, добре, Куок, виж дали няма да намериш тук някой, който да може да разбере какво не е наред с оборудването им. Че аз трябва да наритам задника на Бело за нещо. — Преди да се е извърнала и наполовина, вече я нямаше, изпарила се като фокусник.
— Ръководител на проекта — каза Ленор, сякаш това обясняваше всичко.
— Какво имаше предвид тя под „онази реална боза“? — попита !Ксабу. Дори Рени се усмихна на интонацията му.
— Имаше предвид, че тук, вътре, не се налага да се държим като в реален свят — обясни Кулен, протягайки по котешки дългите си ръце. — Кунохара желае нищо да не смущава естествения вид на симулацията, така че, ако искаме да наблюдаваме нещата отблизо, трябва да взаимодействаме, трябва да станем част от околната среда, и то незабележима част от нея. Затова и превозните ни средства са като големи буболечки. Той състави и всички останали и безкрайно дразнещи правила, които трябва да следваме. За него това си е забавна игричка и му е приятно да ни кара да скачаме през обръчите. Аз поне така го виждам.