Ужасно беше това междинно състояние, в което Стивън се намираше в момента, тази неразрешена празнота. Поне майка й си бе отишла завинаги, за да бъде липсваща, оплаквана и от време на време обвинявана. Стивън обаче не беше нито жив, нито мъртъв. Между рая и ада. И нищо не можеше да се направи.
Нищо, освен това каквото и да се окажеше „това“, навярно безнадеждно търсене? Объркана атака срещу някакви непознаваеми сили? Рени можеше само да гадае. Но всеки миг, в който Стивън си оставаше болен, а тя не правеше нищо, за да му помогне, беше като огнен укор.
Болката извика друг спомен. Когато беше пет- или шестгодишен, той се върна един следобед превъзбуден и махаше с ръце, сякаш искаше да полети. Вълнението в разширените му очи беше толкова пресилено, че първоначално Рени въпреки характера си едва не се разсмя, докато не забеляза кръвта по устната му и прашните му дрехи. Няколко от по-големите деца го бяха издебнали на връщане от училище. Бяха го карали да каже нещо, което той не желаел да каже — един от старите злобни ритуали на децата, — а после го бяха повалили на пътя.
Без дори да промие сцепената му устна, Рени беше изскочила от къщата. Малката банда десетгодишни главорези се разпръсна, като я видя да приближава, но един от тях се оказа не чак толкова бърз. Крещяща от ярост, Рени бе разтърсвала това момче, докато то не ревна по-силно и от Стивън. Когато го пусна, то се свлече на земята, втренчено в нея в смъртен ужас. Прониза я силен срам — тя, голяма жена, студентка в университета, да всее такъв ужас в което и да било дете… Самата тя се ужаси и до ден днешен не си беше простила напълно. (Разбира се, Стивън, който наблюдаваше всичко от вратата, не изпитваше такива угризения. Наслаждаваше се на наказанието на побойника и докато тя се прибираше, изтанцува нещо весело.)
Как би могъл някой целенасочено да започне да наранява деца? Имаше ли нещо според онези с граала, което си заслужаваше подобна чудовищност? Умът й не го побираше. Но напоследък това се случваше с толкова много неща.
Съзерцателното й настроение се вгорчи. Тя изсумтя и се надигна. !Ксабу издаде тихичък звук и се обърна на другата си страна.
Какво друго би могла да стори, освен да продължи? Беше правила грешки, беше правила неща, за които не желаеше да си спомня, но Стивън си нямаше никого другиго. Един живот, един изключително ценен живот беше в ръцете й. Ако се откажеше, никога повече нямаше да го види да тича по неговия препускащ, чаровно тромав начин; никога повече нямаше да го чуе да се кикоти на идиотските шеги по мрежата или да прави нещо друго от нещата, които го правеха единствения Стивън.
Навярно онзи десетгодишен побойник не беше заслужил чак такъв яростен ответ, но той никога повече не закачи Стивън. Някой винаги трябваше да се изправя в защита на слабите и невинните. Ако тя не стореше всичко, на което беше способна, щеше да прекара остатъка от живота си под сянката на провала. И тогава, ако Стивън умреше, за нея той щеше завинаги да остане между рая и ада — един призрак от най-реалния вид — призракът на пропуснатата възможност.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В КУКЛЕНАТА ФАБРИКА
МРЕЖА/НОВИНИ: Минислончетата са не само мода.
(Картина: Кенън с миниатюрно слонче Джимсън.)
Диктор: Бизнесът на стопанството „Добри неща“ напоследък е наистина в цветущо състояние. Собственичката Глориана Кенън, която виждате с младо слонче Джимсън, отглежда и продава годишно стотина от слончетата, наричани на галено „половинки“. Бизнесът, започнал преди десетилетие като поредната мода за минилюбимци, надживя и най-оптимистичните прогнози на специалистите.
Кенън: „Това отчасти се дължи на обстоятелството, че тези малки приятелчета са изключително интелигентни. Те не са просто една новост, а истински компаньони. Освен това са далеч no-устойчиви от някои свои генетични минисъбратя — тяхната ДНК просто се справя по-добре или нещо от този сорт. Престани, Джимсън. Само като си спомня колко непредсказуеми бяха онези малки кончета, колко нещастни случаи имаше с тях. И онези миниатюрни диви котки, които се оказаха толкова опасни… как беше онова глупашко търговско наименование? «Оцемъници» или «оцелити», нещо такова…?“
Дулсинея Ануин постави ръка върху длан — разшифровчика и забеляза, че ноктите й са в ужасно състояние. Намръщи се, докато чакаше вратата да вземе решение, дали да й се довери. Трябваше да свърши твърде много неща. Сигурно изглеждаше ужасно, но в момента животът беше по-безумен и невъобразим от когато и да било.