„Последния път, когато минах през тази врата, все още не бях убила никого.“ Тази и подобни мисли не я оставяха на мира вече дни наред. Беше сигурна, че се справя добре, но нямаше достатъчно база за сравнение. Така или иначе не изпитваше чувство за вина. Допускаше, че би било по-различно, ако жертвата беше някой, когото наистина познаваше, а не някакъв второстепенен колумбийски механизъм, нает от Дред.
А и от години очакваше това да се случи. В нейния бизнес човек не можеше да успее, ако не се докосне лично до насилието, или поне не можеше вечно да го отлага. И все пак бе предполагала, че първото й съприкосновение с убийството щеше да се състои в това, да наблюдава как някой друг го извършва, а не в това, самата тя да го извърши. Отново пропъди мисълта, но споменът за невиждащите очи на Антонио Селестино както преди, така и след фаталния изстрел, изглежда, не възнамеряваше скоро да се оттегли…
Вратата на апартамента, неспособна да направи разлика между новата Дулси, която бе застреляла Селестино, и предишната Дулси, която не бе го сторила, се отвори, съскайки. Вратата се затвори зад нея точно секунда и половина след като бе пресякла лъча. Джоунс се появи на входа на спалнята, протегна се грациозно и без да бърза особено, тръгна към нея, сякаш господарката му не бе отсъствала почти цели две седмици.
Дулси пусна чантата и се наведе да погали котката, която се потърка в крака й, след което се обърна и бавно се отдалечи. Внушителната като на персийска котка пухкава задница на Джоунс, но в сиамска разцветка, която беше наследила от баща си, не показваше никакви признаци на отслабване поради немарливо гледане. Очевидно Чарли от долния етаж я беше хранила порядъчно.
Стенният екран пулсираше със слаба розова светлинка, но Дулси не му обърна внимание. Не беше получавала никакви съобщения, откакто се бе качила в самолета в Картахена, а и не бързаше да получи. Чувстваше се така, сякаш дни наред не се бе къпала, и съвсем скоро щеше да има достатъчно занимания.
— Важно съобщение — промълви мек мъжки глас, включен при отварянето на входната врата. — Има важно съобщение за вас.
— По дяволите! — Дулси отметна падналата пред очите й коса и разтърка чело. Нима би могъл отново да е Дред? Направо побесня. — Пусни съобщението.
Противното красиво лице на настоящия й работодател изплува в еднометрова височина върху екрана с гладката си, влажна коса. Приличаше на човек, който известно време бе дъвкал кат, шепнейки възбудено като кабелите на далекопровод.
— Дулси, обади ми се веднага щом се прибереш. Изключително, изключително спешно е.
— О, Господи, няма миг спокойствие. — Каза на екрана да отговори на повикването, след което се тръшна в леглото и метна обувките си във въздуха.
Появи се почти веднага.
— Имаме проблем.
— Устройството не задейства ли? — Преди да остави Дред, беше свързала няколко вериги, за да наблюдават колумбийското укрепление. Устройството позволяваше да напускат своя куклен сим за кратки периоди, през които той щеше да продължава да изглежда зает и функционален. Това по никакъв начин нямаше да разстрои щателното наблюдение, но им даваше възможност да се измъкват, докато висшестоящите спяха или се разсейваха за малко.
— Всичко действа отлично. Но групата се разпадна. Онази африканка и нейният приятел маймуна изчезнаха, може да са се удавили. Цяло стадо риби като че ли бяха полудели. Лодката се преобърна и останалата част от групата остана на брега.
Дулси пое дъх, за да запази хладнокръвие. Независимо от интелигентността на силата си мъжете много често заприличваха на хлапета, до такава степен обсебени от игрите си, че забравяха, че това са само игри. За разлика от тях жените никога не пропускаха да вземат душ и да поддържат чисти косите си.
— Но нашият сим нали е все още в групата?
— Да. Всички са заедно, с изключение на двамата. Но са в доста окаяно състояние и може всеки момент да ги загубим. Необходимо е да се заема с проверката на някои неща, които обсъждаха помежду си. А не мога да го направя, докато управлявам сима.
— Не може ли всичко това да почака един час? Сигурна съм, че си уморен, но току-що влизам и трябва да хапна нещо, за да не припадна.
Мъжете не бяха в състояние да схванат необходимостта от един душ, но обикновено схващаха необходимостта от храна.
Той я гледа втренчено дълго време. В погледа му се четеше надвисваща опасност или най-малкото остра критика, но накрая се ухили и зъбите му блеснаха на фона на мургавото му лице.