Дулси завъртя очи.
— Интерком. Кой е?
— Аз съм, Чарли — последва отговор. — Значи наистина вече си тук.
— Коя е тази?
Дред отново беше свалил образа на нула градуса.
— Съседката от долния етаж. — Тя се надигна, прогонвайки безмълвната, но гневна Джоунс. — Храни котката ми. Ако искаш, пак ще ти се обадя.
— Ще почакам.
Дред изключи изображението и екранът опустя, но Дулси знаеше, че ще подслушва.
Русата до бяло коса на Чарли бе подредена в някаква сложна фризура: кичурите обкръжаваха главата й като електронни орбити на модел на атом, тъй че целувката й увисна във въздуха на около педя от бузата на Дулси.
— О, Господи, Дулси, къде ти е тенът? Какъв смисъл има да биеш път чак до Южна Америка, ако не направиш тен?
— Много работа. — Дулси беше сигурна, че за Чарли една ядрена експлозия си има добра страна — всичките онези лъчи, от които потъмнява кожата. — Някакви проблеми с Джоунси? Изглежда чудесно.
— Никакви, всичко беше просто велико. Майка ти намина един ден, когато бях тук. Тя е едно бижу.
— Да, наистина е бижу. Само да не ти е в къщата. Едва ли чувствата на Дулси към Руби О’Миара Малърн Епщайн Ануин и при най-добро желание биха могли да се определят като нежни, но другите винаги бяха склонни да я смятат за прекрасен човек. Дулси се запита каква ли беше причината да не го забелязва.
— Нещо друго?
— О, Господи, сигурно си изтощена. Всъщност се качих само за да се уверя, че наистина си тук. — Чарли внезапно се завъртя, повдигайки сребристата си, пъстра като мозайка пола, и откри дългия си, строен крак. — Харесва ли ти? Току-що я купих.
— Страхотна е. Благодаря ти още веднъж за грижите ти за Джоунс.
— Никакъв проблем. Мислиш ли, че ще можеш да даваш храна на Зиг и Заг през следващата седмица? Налага ми се да… пътувам извън града. Давай им само маруля и сменяй водата.
Чарли постоянно твърдеше, че е счетоводител в някаква козметична фирма — лъжа, чиито корени според Дулси се криеха в някое краткотрайно назначение през юношеските й години. Чарли си мислеше, че Дулси не знае, че е момиче на повикване — при това доста скъпо: нейният анимационен глас и ученическата й фигура несъмнено бяха твърде привлекателни за определен вид заможни клиенти. Чарли си вярваше, че професията й е абсолютна тайна, но Дулси направи необходимото, за да узнае всичко за съседите си, а Дулси умееше да узнава всевъзможни неща.
„Чарли си мисли, че е ужасно порочна. Тя не знае, че приятелката й от горния етаж е международен наемен терорист. И че храни котката на професионална убийца.“ Дори споделена насаме със себе си, шегата започваше да нагарча. Всъщност току-що бе решила да не мисли известно време за Селестино и да позволи на случката да заеме мястото си в ценностната система на Дулси Ануин.
Когато Чарли тръгна към асансьора с манекенската си походка, все едно някое прекомерно пораснало и натруфено момиче скаут, Дулси отново се обърна към стенния екран:
— Отиде си.
Лицето на Дред цъфна моментално, както и беше предполагала. Разбира се, че бе подслушвал. Вероятно бе и наблюдавал и през главата му бяха минали какви ли не перверзни мислички за русата, облечена в къса поличка Чарли. Но дори и да беше така, той не обели нито дума, нито пък намекна за нещо такова.
— Добре. И така, първото, което трябва да решим, е колко можем да си позволим, за да изведем тази малка група отвътре. — Дред се намръщи, а очите му гледаха с отнесен израз. — Ако мислех, че имат някаква цел въобще, не бих се помръднал, но те имат златна възможност да разберат всичко, а вместо това като че ли само… се носят по течението.
— Златна възможност да разберат всичко за теб — подсказа Дулси.
Той се усмихна самодоволно.
— Естествено. — Усмивката му се стопи. — Знаеш за кого работя, нали?
Дулси се поколеба какво да отговори.
— Никога не си ми казвал…
— Хайде. Не ме карай да си развалям мнението за теб. Вършиш си добре работата, караш си онази жестока червена спортна количка далеч над разрешената скорост, без някога да си имала свидетелство — ти обикаляш доста, Дулси. Би трябвало да си наясно кой ми е шеф.
— Така да е, мисля, че знам.
Всъщност, след като видя мрежата Адърланд отвътре, се досети, че слуховете, че Дред работи за почти митичния Феликс Жонгльора, сигурно отговарят на истината. Само Жонгльора и още съвсем малко на брой хора можеха да си позволят подобна технология.