Носеше се по улиците почти без да поглежда знаците, тъй като вече познаваше пътя, докато най-после стигна до обраслия с рядка тревица край на базата с малките циментови постройки. Паркира колелото до едно дърво, натисна с всичка сила с крак стойката, за да я свали, и извади книжната чанта от коша на колелото, който татко й беше затегнал, за да не се клатушка на всички страни.
— Хей, пикло. Que haces?
Кристабел подскочи и изписка по-силно и от педалите. Обърна се и видя, че от дървото се спуска някакво същество, което за момент й заприлича на облечена маймуна, някаква ужасна маймуна убиец като в онова предаване, което майка й не й разрешаваше да гледа и се наложи да й обещае да не сънува кошмари от него. Прииска й се да изпищи, но всичко приличаше на лош сън, в който не можеш да направиш нищо, освен да наблюдаваш.
Не беше маймуна, а някакво момче с мръсно лице и без един зъб. Същото момче, което й беше помогнало да среже оградата, когато помагаше на господин Селърс, само че беше още по-мръсно и някак си по-дребно от предишния път. И беше отсам оградата! Отсам оградата, където се намираше и тя! Знаеше, че това не е нормално.
— Затваряй си устата, чу ли! — Момчето се усмихваше, но нещо сякаш го болеше. Кристабел отстъпи няколко крачки. — Хей, mu’chita, няма да ти направя нищо. К’во носиш в чантата?
— Н-не е за теб. — Кристабел я стисна силно до блузката си. — 3-за друг човек е.
— Verdad, пикло? — Момчето пристъпи съвсем бавно към нея, сякаш мимо волята си. — Нещо за кльопане, а? Носиш кльопачка на някого, нали? Знам аз. Мернах те.
— Мернал ли си ме?
Така и не можеше да проумее какво прави този кирливец наоколо. Имаше хора „отсам оградата“ и хора „оттатък оградата“ и той не беше измежду първите.
— Да, claro, отдавна си ми на мерника. Откак ме накара да срежа онази ограда, все си ми на мерника. Оградата се изключи и се покатерих. Мислех, че ще намеря нещо добро. Но оградата пак се включи. И двете. Метнах една пръчка, да видя к’во шъ стане, и се разтичаха разни хора — войничета. Качих се на едно дърво, ама замалко да ме ступат.
— Не можеш да се измъкнеш. — Осъзна го, докато го казваше. — Не можеш да се изкатериш обратно, щото… — млъкна уплашено тя. Едва не изрече името на господин Селърс. — Щото пак е включена. Щото е електрическа.
— Адски си права, mu’chita. Обаче намерих малко кльопачка — тук изхвърлят всичко на поразия, мой човек, тия locos — големи сладури, чат ли си? Но не изхвърлят редовно. И съм страшно гладен.
Той пристъпи към нея и Кристабел неочаквано се уплаши, че ще я убие и ще я излапа както в приказките за чудовища, които Офелия разказваше за приспиване, ще я сграбчи и ще я захапе с мръсната си уста със зееща дупка на мястото на липсващия зъб. Обърна се и хукна да бяга.
— Хей, пикло, върни се!
Тичаше, без да откъсва очи от земята, летяща под мятащите й се нагоре-надолу крачета. Сякаш нещо подскачаше в гърдите й, бумтеше отвътре и се опитваше да изскочи. Чуваше гласа на момчето все по-близо и по-близо, накрая нещо я блъсна в гърба и тя се затича по-бързо, отколкото беше по силите й. Залитна и се просна в тревата. Момчето застана над нея. Болеше я коляното, което беше ударила в училище, а сега и другото. Когато си пое дъх, Кристабел се разплака, а от страх дори се разхълца.
— Дива малка кучка. — Беше почти толкова нещастен, колкото и тя. — К’во ти става?
— Ако м-ме удариш, ще… ще кажа на татко!
Изсмя се, но изглеждаше ядосан.
— Тъй ли? Айде, пикло, кажи му. Пък аз ще му кажа какво криеш тука.
Кристабел продължаваше да хълцука, но спря да плаче, защото се уплаши още по-силно.
— Да к-крия?
— Казах, че си ми на мерника. К’во носиш? К’во криеш тук? Някаква кучешка храна или нещо друго? — Той протегна настоятелно ръка. — Fen, не ми пука дали е кучешка. Дай чантата.
Тъй като тя не помръдна, той се наведе и я взе от стиснатите й пръсти. Не я издърпа със сила и Кристабел отново си помисли, че това е само някакъв лош сън. Пусна чантата.
— Que…? — Той се вторачи в опаковката. — Ама това е сапун! Ти к’во, бъзикаш ли се с мен? — Той разгъна един от калъпите с чевръстите си мръсни пръсти, вдигна го до носа си и вдъхна шумно. — Fen! Сапун! Mu’chita loca! — И го хвърли на земята. Сапунът-отскочи настрана. Кристабел го проследи с очи до мястото, където остана да лежи върху тревата като великденско яйце. Избягваше да погледне момчето, което явно беше много ядосано.
— Така — промълви след минута той, — тогава ще ми носиш ядене, кучко. Всеки ден на това място, m’entiendes? Иначе татко ти ще научи, че се мъкнеш тук. Не знам к’ви ги вършиш с тоя сапун, но бас ловя, че переш нещо, което не е твоя работа. Ясен ли съм, малка vata loca? Знам те къде живееш, в къщичката на мама и тате. Виждам те през прозорчето. Някоя нощ ще вляза през прозорчето, ако не ми донесеш нещо за ядене.