Птицеловеца свъси вежди.
— Ти каза, че идваш.
— Не съм го казвал. Ти го каза, когато ме извадихте от реката. Аз просто не спорих с теб.
Птицеловеца го гледаше освирепял и объркан от чутото. Лъжата очевидно не бе позната на Човеците, което в друга ситуация би впечатлило Пол.
— Не — изрече най-после Птицеловеца провлечено и съсредоточено като съдия, който произнася присъда. Изглежда, бе изчерпал интелектуалния си лимит и се отказваше да разсъждава повече. — Ти идваш от Земята на мъртвите. Аз ще те убия и ти ще се върнеш пак там.
Пол повдигна ръце, стисна дръжката на копието и се опита да го отмести, но неандерталецът го притискаше между гърдите и ръката си и то не помръдна. Пол се напрегна максимално, но Птицеловеца се наведе напред и го заби още по-дълбоко. Пол почти усети острието да докосва вътрешностите му. Ръцете му трепереха от огромното усилие.
— Спри се!
Птицеловеца се извърна по посока на гласа. Тичащия Надалеч бързаше към тях с протегнати ръце, сякаш гневът на Птицеловеца бе нещо живо, което може внезапно да го нападне.
— Спри се! — повтори той. — Какви ги вършиш?
— Той идва от Земята на мъртвите — обяви Птицеловеца. — Идва за моето мъжко дете.
— Мъжкото ти дете? — Пол поклати глава. — Не знам нищо за никакво дете.
И други Човеци се бяха събудили и пристъпваха като неясни силуети в смътното блещукане на въглените.
— Той е дух — упорстваше Птицеловеца. — Дойде от реката да вземе моето мъжко дете.
Пол беше сигурен, че сега Тичащия Надалеч ще каже нещо мъдро и властно, но той само измърмори и потъна обратно в мрака. „Нещо не е както трябва — връхлетя го отчайваща мисъл. — Ако беше измислица, щях да съм му спасил живота или нещо такова и той щеше да ми помогне.“
Отново натисна копието, но нямаше опора. Двамата не помръдваха, вкопчени безмълвно в двата му края, но Пол усещаше, че няма да удържи дълго острия връх.
— Нека видя детето — помоли тихичко той, без да може да си поеме дъх. — Нека опитам да му помогна.
— Не. — Ужас прониза Птицеловеца, но натискът му не отслабна.
— Защо иска да пролее кръв в нашия дом Птицеловеца? Старчески треперещият глас на Тъмната луна ги сепна.
Не трепнал дори при появата на Тичащия Надалеч, сега Птицеловеца отмести върха на копието от корема на Пол и се дръпна назад. Древната старица пристъпваше към тях, подпряна на ръката на Тичащия. Очевидно тъкмо се бе събудила и редичката й разчорлена косица беше бухнала като облаче дим.
— Моля ви — обърна се към нея Пол. — Не съм никакъв дух. Не мисля лошо на Човеците. Ако искате да си тръгна, ще си тръгна.
Но още докато го казваше, си спомни смразяващия мрак навън, вероятно населен с чудовища, които бе виждал само по книгите. Саблезъби тигри? Не живееха ли подобни зверове в епохата на пещерните хора? Но каква беше алтернативата — битка до смърт с дивак от каменната ера?
„Аз не съм Тарзан. — Усети, че го изпълва безсилна ярост. — Какъв е смисълът на всичко това? Та аз съм само един служител в някакъв проклет музей, за Бога!“
— Казваш, че ще помогнеш на детето.
Скритото в сянка лице на Тъмната луна се надвеси и огромните й очи се втренчиха в него.
— Не. Казах, че ще се опитам да му помогна.
Млъкна, задъхан отново. Тези хора не го разбираха, независимо че говореха на един и същи език.
Тъмната луна протегна подобната си на птичи крак ръка към Птицеловеца и той се дръпна като опарен. Тя се приближи повторно. Този път той се остави да хване ръката му.
— Той ще отиде при детето — каза тя.
— Не — почти прошепна Птицеловеца, сякаш неспособен да говори от ужас. — Той ще ми вземе момчето.
— Ако мъртвите искат детето ти, ще го вземат — отвърна Тъмната луна. — Ако не го искат, няма да го вземат. Не можеш да спреш смъртта с копие. Не и такава смърт.
Птицеловеца метна поглед към Пол, сякаш, за да й напомни, че тъкмо това бе на път да направи, но ръката й стисна неговата и той сведе глава като сърдито хлапе.
Тъмната луна се обърна към Пол:
— Ела при детето, Речен дух.
Никой не му помогна и Пол се надигна с мъка. Усети пулсираща болка там, където го бе намушкал Птицеловеца. Докосна мястото и напипа влагата. Старицата и Тичащия Надалеч се обърнаха и тръгнаха бавно през пещерата. Пол тръгна неохотно след тях и съпротивата му нарасна, тъй като Птицеловеца го последва, допирайки леко, но красноречиво върха на копието в гърба му.