„Трябва да се махна оттук — помисли си той. — Това не са моите хора и което и да е това място, то не е моето. Не схващам правилата.“
Поведоха го към една от последните палатки, толкова отдалечена от главния огън, че пред нея гореше друг, помалък, който беше ограден с камъни. Пол си представи седналия пред пламъците Птицеловец, умислен за болното си дете. Разбираше мъката му и не му се сърдеше.
Едно рязко мушване по гърба, когато за миг се поколеба дали да продължи, възвърна предишната му неприязън.
Палатката на Птицеловеца беше по-малка от останалите. Трябваше много да се наведе, за да мине през входното платнище. Вътре го очакваха три деца, но само две от тях го погледнаха, когато влезе — загърнато в кожи опулено бебе и малкото момиче, което видя преди това. Зяпнали, те не смееха да помръднат, като подплашени катерички. Между тях лежеше увито в кожи дете, за което очевидно се грижеше по-голямото момиче. Виждаше се само главата му. Тъмната коса скриваше челото му, а под трепкащите клепачи очите му бяха обърнати назад и процеждащата се през входа светлинка осветяваше две едва забележимо пулсиращи белезникави цепки.
Пол коленичи и докосна с ръка челото на момчето. Не обърна внимание на гневното мърморене на Птицеловеца и не отмести ръката си, когато детето леко извърна глава на една страна; пареше като камъните, върху които Човеците приготвяха храната си. Десетинагодишното момченце натисна лекичко китката му и Пол махна ръката си.
Вгледа се в малкото, бледо личице. Още нещо, по което целият този налудничав кошмар фатално се различаваше от прекрасните старовремски приказки. Във всички филми и фантастични разкази пришълецът от бъдещето задължително познаваше модерната медицина и можеше да стъкми дефибрилатор от палмови листа или да изцеди от някъде скъпоценната доза пеницилин, за да спаси агонизиращия вожд. Но за лекуването на едно дете Пол знаеше по-малко и от майка си и баба си, възпитани според отмиращата традиция на женската компетентност по всякакви въпроси. Пеницилин? Май го имаше по мухлясалия хляб? Но кой можеше да гарантира, че детето има инфекция, а не нещо много по-сериозно, като шум на сърцето или бъбречна недостатъчност?
Пол смутено поклати глава. Сглупи, че изобщо предложи да види детето, макар да не даде на баща му каквито и да е фалшиви надежди. Усещаше зад врата си тежкото дишане на Птицеловеца и върховното му напрежение, което всеки миг можеше да се разрази във внезапна буря.
— Не мисля, че… — опита се да каже нещо Пол и в същия момент болното дете проговори.
Отначало чу само тих шепот, недоловимо хриптене между пресъхналите устни. Наведе се над него. Момчето се дръпна конвулсивно и отметна глава, опитвайки се сякаш да се освободи от нещо, което бе сграбчило врата му. Дрезгавият му гласец се усили.
— …Толкова тъмно… толкова студено… и всички си отидоха, всички се събраха, излязоха през прозорците и вратите и прекосиха Черния океан…
Някои от Човеците ахнаха и зашепнаха. Пол усети да го полазват тръпки по гърба, но те нямаха нищо общо с допряното копие. Черният океан… беше чувал тези думи…
— … Къде са? — Изпоцапаните пръстчета на момчето застъргаха по пода, без да напипат нищо. — Остана ми само тъмнината. Гласът, Единствения… ги отнесе през прозорците до един…
Гласът отново зашепна. Пол се приведе съвсем близо, но не схвана нищо от тихичкото шушнене, което постепенно замря. Спазмите се уталожиха. Втренчи поглед в бледите му черти. От отпуснатата уста отново се дочу хриптене. Тъкмо протегна ръка да пипне пак челцето, и момчето внезапно отвори очи.
Черни. Като дупки, като космос, като зейнал вход на килер. Блуждаещият поглед зашари да се фокусира върху нещо и Пол чу ужасен вик зад гърба си. Накрая зениците спряха върху него и го приковаха.
„Пол? Къде си?“
Беше нейният глас, болезнената музика от сънищата му. Стори му се, че сърцето му ще спре. Не можеше да си поеме дъх.
„Ти каза, че ще дойдеш — обеща.“
Треперейки, момченцето се пресегна и сграбчи ръката му с неподозирана за малките пръстчета сила.
„Преди да намериш планината, трябва да откриеш Дома на Скитника. Трябва да дойдеш в Дома на Скитника и да освободиш Тъкачката.“
Успя най-после да поеме дълбоко въздух, сякаш току-що изплувал от океанските дълбини. Дръпна ръката си, опитвайки се да се освободи от вкопчилите се в нея пръсти. Момчето се надигна в леглото, увисвайки на ръката му като риба, захапала въдица, но след миг пръстите му се отпуснаха и то падна безжизнено назад със затворени очи. Беше оставило нещо в ръката му.