Разтвори пръсти и видя перото в дланта си миг преди нещо да се стовари върху главата му и той да рухне на колене. Зад гърба му настана бъркотия, която чуваше като далечен тътен, а после нещо се сгромоляса отгоре му и нечии железни пръсти стиснаха гърлото му.
Не виждаше с кого се бори, а и не го интересуваше. Заблъска с юмруци, опитвайки се да отърси проклетия, подъл товар от себе си. Мяташе се сред светлина и мрак, връхлитан от неясни звуци, но бучащата в главата му тъмнина обгръщаше всичко. Усети прилив на неподозирана сила и едната ръка пусна врата му. Неуспяла да го докопа отново, тя се вкопчи в лицето му. Направи опит да се отскубне и се метна във въздуха, все едно плуваше в дълбока вода, но все така не можеше да си поеме дъх. Нещо остро го проряза встрани и вледеняващата болка го парализира за миг.
Търкулна се, докато най-после нещо го спря, и опита да се изправи на крака. Онова, което бе сграбчило лицето му, го пусна и нещо студено и остро отново прободе хълбока му. Хвърли се напред и онова, което му пречеше, отстъпи. Падна и светлината се промени, а околните шумове отекнаха в ушите му.
Точно до главата му грейна светлинка. Разтърсваше го дълго потискана ярост, намерила най-после изход. Когато осъзна, че светлината е от пламъка на огъня, който прегази, измъквайки се от палатката, Пол се търкулна към него и тикна вкопчилата се в гърба му непоносима тежест в каменния пръстен. Надавайки рев като падналия в ловджийската яма лос, тя го пусна и изпълзя настрани, удряйки с ръце по лумналите върху нея пламъци. Беше му все едно дали ще излезе жив от тази битка: метна се през огъня и събори противника си на земята, без да усеща пламъците, които пърлеха кожата му. За миг видя ужасеното лице на Птицеловеца под себе си. Напипа с ръка нещо обло, тежко и горещо — камък от огнището, проблесна хладна и безмилостна мисъл в съзнанието му. Издигна го, за да премаже Птицеловеца и всичко около себе си, и в този момент усети силен удар в тила, разтресъл като електричество цялото му тяло, запращайки го в нищото.
Гласовете като че ли се караха. Далечни и едва различими, което не го притесняваше особено.
Дали не бяха майка му и баща му? Не че се караха кой знае колко често — обичайното поведение на Джонас старши към майката на Пол бе граничеща с презрение почтителност, сякаш тя бе зле направен предмет, който не би издържал дори обикновено ръкостискане. Понякога все пак равното му безразличие се стопяваше, най-често когато някой външен човек отхвърляше негова идея, и се разразяваше придружена от крясъци кратка вихрушка, последвана от продължило часове наред затишие, което винаги събуждаше у малкия Пол усещането, че всички в къщата се ослушват той да произведе някакъв шум, който да сложи край на тишината.
В редките случаи, когато майка му отстояваше своето мнение и отвръщаше на нападките, макар и по своя си хрисим, оправдаващ се начин, крясъците не траеха по-дълго, но мълчанието се проточваше по цял ден, а понякога и по цели дни. През такива дълги, тягостни дни Пол не напускаше стаята си, лишен от желание дори да надникне в тишината отвън, и викаше на екрана си карти на далечни места, кроейки планове за бягство. А в безкрайните часове на някой кротък следобед си представяше, че къщата им е играчка в стъклена топка със сипещ се сняг и че коридорите зад вратата на стаята му бавно се изпълват с тихи, бели облаци.
Гласовете продължаваха да спорят, все така далечни и несъществени, но сега знаеше, че и двата са мъжки. Ако единият беше на баща му, то вероятно другият бе на вуйчо Лестър, брат на майка му, който правеше нещо, за да помага на банките да осъществяват контакти с други страни. Той и бащата на Пол никак не се разбираха по политиката — вуйчо Лестър смяташе, че всеки, който е гласувал за лейбъристите, изобщо не разбира накъде върви светът — и понякога спореха разгорещено с часове, а майка му кимаше и ту се усмихваше, ту се мръщеше в знак на престорено несъгласие, давайки вид, че я интересуват чудатите им твърдения. През това време Пол седеше, кръстосал крака, в ъгъла и разглеждаше някоя от безценните старовремски хартиени книги с репродукции на майка си, оставени й от дядо му.
Пол много харесваше една репродукция и докато слушаше препирнята на баща му с вуйчо Лестър, я разглеждаше за пореден път. Беше на Брьогел Стари или поне си мислеше, че е негова — в момента имената го затрудняваха, — и изобразяваше група ловци да се спускат по заснежен хълм, завръщайки се с богат улов за празника долу в града. Картината му въздействаше по начин, който не можеше да обясни, и когато постъпи в университета, я използваше като фон на видеостената. Когато съквартирантът му се прибираше при семейството си, Пол я оставяше включена цялата нощ, така че белият сняг и пъстрите шалове бяха последното, което виждаше, преди да заспи. Не знаеше защо я харесва толкова много — вероятно го впечатляваха празничното й настроение и близостта между селяните. Нямаше братя и сестри.