Спомняйки си онази картина, докато спорът ту се усилваше, ту затихваше, той почти усещаше пронизващия мраз на Брьогеловия сняг. Бяло, всичко в бяло, което се сипе и натрупва, превръщайки целия свят в едно цяло и скривайки всичко, което би причинило болка и срам…
Болеше го главата. Споменът за студа ли бе причината или нестихващото бърборене на онези хора? И кои бяха те всъщност? Бе си помислил, че единият от тях може да е баща му, но другият със сигурност не можеше да е вуйчо Лестър, който почина от сърдечен удар още преди десетина години по време на отпуска си в Ява.
Всъщност, усети Пол, болеше го не само главата. Сякаш го бяха ритали и блъскали по цялото тяло и сега го болеше всеки милиметър. А цялата тази болка бе скована от студа.
Пропадна надолу и се удари в нещо твърдо. Твърдо и студено. Беше сигурен независимо от замаяността си и жестокото главоболие. Земята беше много, много студена.
— … с неговата кръв — казваше единият от гласовете. — Ще ни докара проклятие. Да не искаш да те прокълне човек от Земята на мъртвите?
— Но това е копието на Птицеловеца — каза другият. — Защо да му го даваме?
— Не го даваме, а го оставяме. Защото по него е кръвта на Речния дух и не искаме той да се връща на нашата земя по зова на кръвта си. Майка Тъмната луна каза така. Всички я чуха.
Студът ставаше все по-вцепеняващ. Пол започна да трепери, но при всяко помръдване изпитваше усещането, че костите му се трият една в друга, и изстена болезнено.
— Събужда се. Да се връщаме.
— Оставяме го много близо до нашата земя, Тичащ Надалеч — каза вторият глас. — По-добре да го убием.
— Не. Майка Тъмната луна каза, че кръвта му ще ни докара проклятие. Не видя ли, че само капчица от нея докара болест на Птицеловеца? И как повика лошото нещо в детето на Птицеловеца? Вече няма да се върне.
Главата му пулсираше от болка, сякаш огромна подутина. Пол все още не смееше да отвори очи, така че по-скоро усети, отколкото видя някой да се привежда и да доближава лице съвсем до неговото.
— Вече няма да се върне — повтори Тичащия почти в ухото му като че ли искаше да му го внуши, — защото майка Тъмната луна каза, че ако се върне, тогава той ще бъде прокълнат, не ние. И тогава Човеците ще го убият, без да се страхуват от кръвта му.
Мъжът се отдръпна и нещо тупна до Пол. После чу ритмичен шум и след няколко секунди се досети, че са стъпките на Човеците, които се отдалечаваха по скриптящия сняг.
В главата му започна да се оформя смътна представа за случилото се, но далеч по-бързо започна да го сковава студът. Разтресоха го неконтролируеми спазми и той се сви като охлюв, сгушвайки се в собственото си тяло за мъничко топлинка. Нищо не помагаше — студът продължаваше да го пронизва от едната страна, изсмуквайки последните му сили. Обърна се по корем и с огромни усилия успя да свре крака под себе си. Подпря се плътно на ръце и направи опит да се привдигне. Зави му се свят и му прилоша, и за миг потъна в плътен мрак, изтласкал даже студа — но само за миг.
Постепенно тъмнината се проясни и Пол най-после открехна очи. В първия момент не усети никаква промяна. Над главата му бе зейнало нощното небе, невъобразимо черно кадифе, но щом очите му свикнаха с мрака, видя, че той бе пронизан от безмилостно блещукащи звезди. Иззад дърветата от едната страна на върха на хълма надничаше ръбчето на огромна жълта луна. Под небето се бе проснал обгърнат в белота хълм и целият свят бе разделен на две половини — черна и бяла. А той беше единственото друго нещо в него, заклещен в капана между черно и бяло.
„Защо аз? — запита се отчаян той. — Какво толкова сторих, Господи?“
Духна вятър. Един-единствен полъх, но като че ли го пронизаха хиляди ножове. Отново се разтресе и се надигна на крака. Олюля се, но запази равновесие. Главата му бумтеше, костите му сякаш бяха изпотрошени. Усети вкус на метал и изплю тъмна кървава топка, която направи малка дупка върху белия склон. Задави го вопъл. Далечен вой — като на вълк, но много по-плътен — се изви и затихна, отеквайки над лунния пейзаж, ужасяващ предвечен звук, появил се, за да му напомни за безнадеждната му самота.