„Оставиха ме да умра.“
Отново изстена ожесточено и безпомощно, но се овладя. Страхуваше се да заплаче, за да не рухне на колене. Не беше сигурен дали ще има сили да се изправи втори път.
Нещо дълго и тъмно лежеше в снета до краката му и това му припомни думите на Тичащия Надалеч. Копието на Птицеловеца. Вторачи се в него, но не се сети за какво би могъл да го използва освен за опора. Загърна се по-плътно в коженото наметало — каква ли смъртна присъда му бяха издали, щом му бяха оставили дрехата? — и се наведе внимателно. Едва не изгуби равновесие, но успя да се задържи и се зае със сложната процедура по вдигане на копието, а краката му всеки момент се огъваха и главата му щеше да се пръсне. Най-накрая обви пръсти около дръжката и бавно се изправи, като се държеше за нея.
Вятърът се усили. Пронизващ и брулещ.
„Къде да отида?“
Хрумна му да тръгне по стъпките обратно към пещерата. Ако не можеше да ги убеди да го пуснат на топло, може би щеше да успее да открадне огъня им както в историята, която разказа Тъмната луна. Но дори и с плувналия си като че ли в кръв мозък разбираше, че това са глупости.
Къде да отиде? Очевидно трябваше да намери подслон. Място, защитено от вятъра. И да изчака, докато отново се затопли.
„Докато се затопли.“
Усети черния хумор и се опита да се разсмее, но само се закашля, хриптейки.
„И колко ще продължи това? Колко трае един ледников период всъщност?“
Затътри се надолу по склона и всяка негова стъпка през дълбокия сняг беше малка, изтощителна битка в една война, която изобщо не се надяваше да спечели.
Луната се беше изкачила над върховете на дърветата и висеше пълна и дебела пред него, заела едва ли не цялото небе. Не мислеше, не искаше да се замисля какво би правил, ако нощта беше безлунна. Дори сега невинаги успяваше да види навреме множеството коварни вдлъбнатини в сребристия сняг, за да ги избегне, и всеки следващ път, когато пропадаше в някоя от тях, му отнемаше все по-дълго време да се измъкне. Беше обут в някаква дебела кожа с козината навътре, но въпреки това краката му бяха така премръзнали, че от известно време не ги чувстваше. Струваше му се, че свършват на десетина сантиметра над глезените. Не се изискваше университетско образование, за да се сети какво означава това.
„Сняг — не преставаше да си повтаря той, препъвайки се, затънал до кръста в него. — Ужасно много сняг.“
Тази и подобни влудяващо очевидни мисли бяха постоянните му спътници през последния един час. Трябваше да положи усилия, за да ги прогони и да се съсредоточи, но не му бяха останали никакви сили.
„Сняг, бял като сняг, снежна пързалка.“
Вдигаше крак — не беше съвсем сигурен кой от двата — и отново го отпускаше, за да потъне в снежната кора. Качулката се бе смъкнала от главата му и вятърът го щипеше по лицето.
„Снежна пързалка.“
Точно така, целият свят се носеше по пързалката. Тъкмо това беше правил цял живот и той. Носеше се по пързалката на живота, по пързалката на училището, на работата си в галерията „Тейт“, повтаряйки до втръсване едни и същи изтъркани номера по разни дамски сбирки. По едно време си мислеше, че от него ще излезе нещо по-различно, че ще стане необикновена личност. Без дори да го съзнава, още от дете се опитваше да се отърве от тази идея, неспособен да си представи какво би направила тази бъдеща изключителна личност, на какво би се посветила. И ето, като че ли самият бог на неудачниците бе забелязал безпътицата му и бе издал подходящо за престъплението му наказание, осъждайки го да се носи по пързалката на времето и пространството като загубен посетител след края на работното време в един безкраен музей.
Да, тъкмо това беше правил винаги — носеше се по пързалката, по течението. Даже тук, в това студено, първично място, възстановил най-после паметта си — или значителна част от нея, — бе позволил други да определят посоката му. Човеците го извадиха от реката, тъй като не можеше да се справи сам, и го нарекоха… как каза Тичащия Надалеч… човек от Земята на мъртвите. Прие го с безволево самосъжаление, като пътник в метрото, останал прав, защото някой си е сложил куфарчето на последната седалка.
Речен дух, така го нарекоха. И бяха по-прави, отколкото предполагаха. Навсякъде, откъдето беше минал в това налудничаво странстване, блуждаеше като бездомен дух. И навсякъде, където беше попадал, в един или друг момент се оказваше сред някаква река, май винаги една и съща съвършена метафора на безцелния му живот…