Сред блуждаещите му мисли проблесна внезапен спомен.
„Те ще те потърсят в реката.“
Някой му го беше казал. Дали не беше в един от странните му, необясними сънища? Не, това беше гласът от златния кристал — пеещата арфа от съня му, — но кристалът му бе проговорил тук, в ледниковата епоха.
„Те ще те потърсят в реката“ — беше му казал кристалът.
Значи бе истина — реката означаваше нещо. Затова не можеше да избяга от нея.
Пол се спря. Нещо ново проряза съзнанието му през болката и безпътицата — не спомен, а идея. И го изпълни с болезнена яснота, пропъждайки за момент всичко останало. Бе се носил по течението дълго, безкрайно дълго, но — дотук. Ако не искаше завинаги да се подмята като листо, подхвърляно от вятъра, трябваше да поеме нещата в свои ръце.
„Именно по реката преминавам от едно място на друго.“
Знаеше го със сигурност, макар да не беше му хрумвало досега.
„Огледалния свят, Марс, тук — във всички тези места попаднах по реката. Така че, ако я потърся…“
Ако тръгнеше да я търси, щеше да има някаква цел. Ако я намереше, нещата щяха да се променят и щеше да се приближи до някакъв отговор.
Напрегна се да си спомни откъде беше минала ловната група на Човеците, за да прецени къде се намира по разположението на луната, но в другия му живот никога не му се бе налагало да решава подобни задачи и усети, че се обърква още повече. Но пък знаеше със сигурност, че водата тече в ниското. Ще продължи да се спуска по хълма. Ще се спусне най-долу и ще се измъкне. Вече няма да се носи по течението. Никога.
Луната бе изминала по-голямата част от пътя си върху черната небесна сфера над главата му, но не чак толкова, че да очаква скоро да се съмне. Сега всяка стъпка беше агония, всеки милиметър напред — плод на поредната клетва по-късно да възнагради тялото си, макар дълбоко да се съмняваше, че ще му се отдаде възможност някога да го стори. Единствената му утеха бе, че най-после остави зад гърба си стръмния склон; след като прекоси, залитайки, храстовидната, покрита със сняг гора, земята пред него се оказа почти хоризонтална.
Но дори такъв незначителен наклон в момента бе непосилен за него. Пол се спря, облегнат на копието, изпълнен с безмълвна благодарност към Птицеловеца за това, че го бе пробол, превръщайки копието с полепналата по него кръв на Пол в табу. Но се замисли дали бе така всъщност. Пророчеството на Тичащия Надалеч и Тъмната луна за грозящата племето опасност го бяха спасили от сигурна смърт и му бяха осигурили топли дрехи и копие. Може би двамата по свой си начин искаха да му дадат шанс.
Не трябваше да го изпуска. Пое дълбоко въздух и закуцука нататък.
Мисълта, че може би дължи живота си на двама неандерталци, съвременници на неговите невъобразимо далечни предци, го порази. И че именно този бе обичайният им начин. Кои всъщност бяха те? Къде всъщност беше попаднал?
Пол Джонас все още си блъскаше главата над тези въпроси, когато вятърът промени посоката си и в ноздрите му плисна миризма на смърт.
Настръхна от полазилия го страх. Зловонието на гниещо месо беше примесено с миризма на животински мускус, пикоч, нечистотии и кръв. Върхът на отчаянието. Краят на пътя. Извърна се и погледна назад — една тъмна фигура по склона над него замръзна на мястото си и за част от секундата той си помисли, че се е заблудил в мрака и всъщност това е някаква скала. В този момент се размърда друга сянка, надигайки муцуна, за да подуши миризмите, докарани от променилия посоката сивятър, и Пол зърна в проблесналите жълтозелени очи отразената лунна светлина. Нов полъх на вятъра запрати противната смрад в лицето му и мускулите му се стегнаха като по команда, получили най-примитивния сигнал за опасност. Обладан от надигащата се в него паника, все пак успя да прецени, че бягството не е никакво спасение. Трета масивна четирикрака фигура се спускаше косо по склона. Ако тези страховити зверове все още не го нападаха, единствената причина бе, че не знаеха що за плячка е и каква опасност крие в себе си. Но ако побегне… Дори той, който бе виждал по-малко диви животни от повечето израснали на село деца, беше сигурен, че това би бил общоприетият знак, че вечерята е сервирана.
Пол се обърна, направи една незабележима крачица, после още една и продължи напред, давайки си сметка, че огромните черни силуети се промъкват все по-близо зад гърба му, и това беше може би най-смелото нещо, което се бе престрашавал да направи през целия си живот. Обхвана го абсурдното желание да подсвирне като герой от анимационен филм, самоотвержено защитаващ някаква позиция. Прииска му се наистина да е герой от анимационен филм, измислено същество, способно да надживее и най-кошмарните аварии и накрая да възвърне първоначалната си форма, цял-целеничък и готов за нови приключения.