Вятърът отново промени посоката си и задуха в лицето му, а на Пол му се стори, че дочува откъм хълма гърлено изръмжаване от задоволство, когато миризмата му достигна ноздрите им. Имаше един-единствен шанс, и то ако успееше да намери място, което да превърне във временно убежище — пещера или висока скала, или дърво, на което да се покатери. Нищо чудно, че Човеците използваха за жилища дупките по планинския склон. Обикновено прекарваше отпуските си по слънчеви плажове, а понякога и из шотландските планински райони или в Котсуълдс и никога не бе изпитвал ужасяващата, безнадеждна самотност на съществуването под открито небе. И ето че можеше да я изпита както никога досега.
Снежната покривка стана по-плитка и въпреки че му позволяваше да се придвижва малко по-бързо, крачките му станаха по-колебливи поради ледения пласт под снега. Пол изруга тихичко, но продължи. Трябваше да внимава да не се подхлъзне. За съществата зад гърба му едно негово падане би било равнозначно на побягване.
В десния ъгъл на периферното му зрение нещо помръдна. Изви глава възможно най-предпазливо. Сянката пристъпваше леко по заснеженото поле само на един хвърлей разстояние. Рунтавата глава и гърбът напомняха силует на куче, но някак деформиран. Муцуната издишваше пара на малки облачета.
Земята под краката му бе почти съвсем равна, но дори дребните дръвчета се срещаха все no-рядко. Пред него се бе проснала безкрайната белота — никакъв камък, никакъв заслон. Погледна през рамо, чудейки се дали не би могъл да се върне, заобикаляйки в кръг до някоя от скалите, които бе отминал, но двата спускащи се по склона силуета мигновено убиха желанието му. Бяха общо три, всичките някак неправилни по форма и размер — глутница, тръгнала на лов.
Беше голяма грешка да поглежда назад в движение. Пол се препъна и се подхлъзна. За един ужасяващ миг му се стори, че ще се сгромоляса, но копието на Птицеловеца застърга върху леда и успя да се задържи полуизправен, забил коляно в необикновено твърдата земя. Ако не беше почти замръзнал, щеше да го заболи ужасно. Но сега не почувства нищо освен нова слабост в ставата. Трите силуета, сега отново един до друг, се спряха, за да проследят опитите му да се изправи, а очите им проблясваха в тъмното като скъпоценни камъни и ту се скриваха, ту се появяваха иззад облачетата димяща пара.
Ръката му не успя да намери опора върху съвършено гладката и хлъзгава повърхност, поръсена със ситен сняг. Докато се мъчеше да се изправи на крака, той осъзна, че е паднал върху лед, обширно ледено пространство. Спонтанното му възмущение от поредната неприятност отстъпи пред внезапно избухналата надежда.
„Реката…?“
Като че ли усетил това и за да угаси на мига искрицата надежда, най-близкият силует се спусна към него с огромни скокове. Движеше се толкова бързо, че беше само на десетина метра, когато Пол разбра и вдигна копието.
— Хей! Я марш!
Размаха отчаяно свободната си ръка и насочи копието към тъмния силует, надявайки се, че той не е усетил дивия ужас в пискливото му гласче.
Звярът спря, но не отстъпи. Гледаше го с приведена глава и едно гърлено, накъсано ръмжене разтресе въздуха между двамата. В този момент в мозъка му сякаш проблесна светкавица и Пол осъзна какво във формата на тези същества го смущаваше. Беше някаква хиена, но значително по-голяма от тези, които бе виждал — висока колкото дребен кон, с едро, кокалесто тяло. Издишващите пара челюсти бяха достатъчно големи, за да налапат тялото му на ширина.
Звярът отново изръмжа и Пол изпита усещането, че мощният тътен разтърсва костите му. Краката му омекнаха и Пол стегна мускули, за да остане прав. Отново го облъхна миризма на развалено месо и мускус. Сърцето му сякаш препусна по склона, изтръпнало от страх пред опасността всеки момент да не се препъне фатално.
„Пещерна хиена.“
Името възникна внезапно, спомен от документален филм или естественоисторическа изложба — сякаш названието на чудовището имаше някакво значение. Пещерна хиена — дебнещият сред ледниковите степи ловец, подвижна машина за убиване, с която човек не се бе изправял лице в лице от петдесет хиляди години.