— Дървените рога се бориха мъжки. — Тичащия Надалеч сложи още едно парче в устата си. Тъй като не можа да го напъха цялото, вдигна ръка и отряза останалата навън част с каменната брадва, докато приключи с първата хапка. Ухили се, излагайки на показ износените си и изпотрошени зъби.
— Сега имаме много месо. Човеците ще са щастливи.
Пол кимна, не знаеше какво да отвърне. Беше му направило впечатление нещо странно: ловците говореха на твърде разбираем английски, което му се струваше доста необичайно за банда неандерталци. В същия момент се забелязваше леко разминаване между движението на устните им и онова, което казваха, сякаш бе попаднал в добре, но все пак не съвършено дублиран чужд филм.
Всъщност чувстваше се така, сякаш му бяха поставили нещо като присадка за превод, като онази, която беше получил старият му приятел от ученическите години Найлс, когато постъпи в дипломатическия корпус. Но нима бе възможно?
За пети или шести път през този ден пръстите на Пол посегнаха към врата му в основата на черепа и опипаха за невроканюлата, която със сигурност не беше там, за да усетят отново покритата с пъпчици кожа. Никога не беше пожелавал присадки и се бе противопоставял на тази мода дълго след като повечето му приятели си ги бяха поставили, но ето че сега май и на него му ги бяха поставили без негово разрешение и освен това бяха успели да прикрият местоположението им.
„Какво би могло да направи такова нещо? — питаше се той. — И защо? И най-важното, къде, по дяволите, се намирам?“
От първия момент непрекъснато мислеше за това, но отговорът така и не се появяваше. Изглежда, се плъзгаше през времето и пространството като в някой по-изчанчен научнофантастичен роман. Спомни си, че бе прекосил нещо като планетата Марс в приключенски роман за деца, както и нечия изкривена версия на Огледалния свят на Алиса. Беше видял и други невероятни места — детайлите бяха смътни, но все пак твърде завършени, за да са само остатъци от сънища. Но нима бе възможно все пак? Ако някой би се наел да строи декори и да наема шарлатани, за да го баламосва, това би струвало милиони — милиарди! — но колкото и да се напрягаше, не можеше да открие нито една пукнатинка във фасадата на който и да е от тези евентуални актьори. Нито беше в състояние да предположи причината, поради която някой би похарчил толкова средства за нищожество като него, някакъв си музеен уредник без нито един влиятелен приятел или пък особени перспективи. Независимо какво беше казал гласът от златната арфа, май всичко беше истинско.
Освен, ако не бяха промили мозъка му по някакъв начин. Не го изключваше като възможност. Може би някакви експериментални хапчета — но защо? В паметта му зееха празни места, където може би се спотайваше отговорът, но за разлика от невероятните пътешествия във въображаеми местности никаква степен на съсредоточаване не успяваше да хвърли светлина върху някое от тези потънали в мрак кътчета.
Тичащия Надалеч продължаваше да стои приведен от едната му страна с блеснали от любопитство кръгли очи изпод изпъкналите рунтави вежди. Смутен и объркан, Пол присви рамене, грабна шепа сняг и я стисна с грубите си ръкавици, които наподобяваха рачешки щипки. Промиването на мозъка би могло да обясни защо се бе събудил в замръзнала праисторическа река и бе спасен от като че ли автентични неандерталци — костюмите и декорите за една халюцинация не биха били кой знае колко скъпи. Но не можеше да обясни абсолютното, неоспоримо реално и стабилно присъствие на света около него. Не можеше да обясни снега в ръката си, студен, зърнест и бял. Не можеше да обясни този странник до себе си с неговото непознато, но абсолютно жизнено, загадъчно лице.
Все тези въпроси без никакъв отговор. Пол въздъхна и пусна снега от ръката си.
— Тук ли ще спим тази нощ? — попита той Тичащия Надалеч.
— Не. Човеците живеят наблизо. Ще пристигнем, преди да се стъмни напълно. — Ловецът се приведе, сбръчка чело и се вторачи в устата на Пол. — Ти ядеш неща, Речен дух. Всички ли хора от Земята на мъртвите ядат неща?
Пол се усмихна тъжно.
— Само когато са гладни.
Тичащия Надалеч пристъпваше начело, носен през снега върху яките си крака с учудваща лекота; както повечето ловци, дори и страховито раненият Няма Да Плача, той се движеше с инстинктивната грация на див звяр. Останалите, макар и натоварени със стотиците килограми лосово месо, го следваха пъргаво, тъй че Пол бе принуден да полага усилия, за да не изостава.