Но въпреки несекващия нито за секунда спектакъл мисълта за случилото се досега не напускаше Рени. !Ксабу им проправяше път през микроджунглата с изключителна вещина, откривайки пътечки през места, в които тя би загубила всякаква ориентация, но не преставаше да се безпокои, че не се движат достатъчно бързо. Кулен напредваше твърде бавно с качената върху гърба му Ленор; наблюдавайки все по-забавените му крачки, Рени се мъчеше да потисне раздразнението и страха си. Притесняваше я и прекаленото старание, с което !Ксабу избираше пътя — създаваше впечатление, че не бърза особено, макар тя да знаеше, че не е така.
Застинаха инстинктивно на мястото си, когато върху тях падна сянката на прелитаща високо над главите им птица, скрила слънцето за миг.
— Не мога повече — изпъшка Кулен, щом сянката отмина. Пусна Ленор на земята и застана задъхан над нея. — Много си тежка, Куок.
— Аз ще я нося известно време. — Рени не искаше да допусне разправии между Кулен и Ленор или каквото и да е неналожително забавяне. — Не можем да стоим. Тези проклети мравки ще ни убият — виртуално или другояче.
Наведе се, за да убеди Ленор да се качи на гърба й, но апатичната и безмълвна ентомоложка се държеше като същинско пеленаче. Рени изруга, сграбчи я и я метна на рамото си като чувал с картофи.
— Хайде, докато все още са ми останали сили — каза тя с изопнат от напрежение глас.
Закретаха нататък и Рени за сетен път изпита желание симулацията да не е чак толкова реалистична. Ленор бе увиснала с цялата си тежест по същия неудобен начин, както в реалния живот: самото крепене на ентомоложката и пристъпването от крак на крак бе вече прекалено изтощително.
Устремили се да спасяват живота си, над главите им забръмчаха прелитащи насекоми, първото осезаемо доказателство за близостта на рояка Еситон. Беше ужасно потискащо да ги наблюдаваш как отлитат, жужейки, в една и съща посока с десет-двайсет пъти по-висока скорост от нормалния човешки ход. Рени усети болки в гърба. Мина й през ума, но със съжаление отхвърли идеята просто да стовари на земята тази Куок и да офейка колкото може побързо без тежкия товар. Ленор явно бе изпаднала в шок и Рени си даваше сметка, че щом симулацията е дотолкова стъписващо реалистична, то и въздействието й би трябвало да е със сериозни последици: тази жена се държеше така, сякаш ги заплашваше истинска опасност, от която те бягаха през истинска джунгла.
— Ето го там! — разкрещя се Кулен. — Виждам го!
Рени се приближи до него. Бяха се изкачили върху билото на централната жилка на паднала палмова клонка. От това сравнително високо място, което се издигаше над горския килим от листа, най-после успяха да зърнат Кошера, чиито прозорци проблясваха върху отсрещния хълм.
— Колко далеч е това в реалния живот? — попита тя, останала без дъх. — Ако бяхме в нормални размери? Няколко метра? Ако бяхме…
— Да — прекъсна я Кулен, — ако бяхме.
Той забърза надолу, към другата страна на листото, изоставяйки Рени да се клатушка с Ленор на гърба.
Тъкмо прекосяваха почти голата местност в подножието на възвишението, на което се намираше Кошера, когато от тревата иззад тях се заизмъкваха първите бегълци от рояка. Висок като къща дългокрак паяк ги подмина стремително, сякаш качен върху кокили. Последваха го по-дребни, но още по-отблъскващи животинки, които заприиждаха с шум и врява откъм джунглата.
— Не можем да ги изпреварим — промълви Рени и насмалко не падна, изпускайки Ленор на земята. Над главите им избръмча муха, профучавайки като малък хеликоптер. — Трябва да намерим безопасно място. На някоя височина.
— Да не си полудяла? — не отстъпваше Кулен и посочи към Кошера. — Там са кодирани милиони.
— Мили Боже! Нищичко ли не схващаш? — Рени знаеше, че виковете не са най-добрата стратегия, но й беше все едно. — Сега не става дума за кодове, става дума за живота ни!
!Ксабу бе забелязал отсъствието им и бързаше обратно към тях. Една блестяща, напомняща змия стоножка, която се носеше в панически бяг, внезапно се изви и го нападна, но малкият човек в тялото на бабуин отскочи на безопасно разстояние, измъквайки се на косъм от кръглата озъбена глава. Бабуинският му сим оголи зъби и зае защитна поза. Стоножката се поколеба, извърна се и защъка нататък, подгонена от преследващата я по петите смърт, заглушила собствения й инстинкт на преследвач.