— Бръмбари — рече тя, все така разтреперана. — Мили Боже.
ОСМА ГЛАВА
ВОЮВАЩИ ЧУДОВИЩА
МРЕЖА/НОВИНИ: Смъртта на „един разгневен мъж“.
(Картина: Гомес отговаря на въпроси на журналисти пред сградата на съда.)
Диктор: Нестор Гомес, който по време на съдебния процес наричаше себе си „просто един разгневен мъж“, почина на деветдесет и осем годишна възраст в един приют в град Мексико. Пенсиониран работник над шейсетте, Гомес се прочу и бе почитан от мнозина като герой, след като застреля всички младежи в една кола на отбивка близо до Хуарес в Мексико. Според него младежите го тормозили.
(Картина: Овъглени останки от автомобил.)
Още по-смущаващо от самото убийство бе твърдението на очевидец, че Гомес подпалил колата, докато някои от жертвите били все още живи.
Съдебният процес срещу него в град Мексико завърши с неразбирателство между съдебните заседатели. На последвалите два процеса също не се стигна до произнасяне на присъда. Гомес така и не бе съден в Америка, независимо че и петте жертви бяха американци.
(Картина: Гомес, приветстван на летището в Буенос Айрес.)
Четири години след инцидента той вече се бе превърнал в основен говорител на митинги на антипрестъпните групировки в много страни, а поздравът „Са Гомес“ стана синоним на насилственото и дори превишаващото самото престъпление възмездие.
— Направо е сканско — подхвърли Фредерикс, любувайки се на сянката на някакъв стрък трева. — Знам, че нямаме нужда от храна или нещо подобно, но без закуска сутринта просто не е никаква сутрин.
Орландо, който се чувстваше далеч по-добре, отколкото в най-тежките моменти на треската, сви рамене:
— Може да има закусвалня надолу по реката. Или пък плантация със задушен ориз.
— Да не си го споменал още веднъж — изръмжа Сладкия Уилям. — Никакво кафе, нищо за смучене — цигари, имам предвид, че вие, янките, може да ме разберете погрешно, — това е адът, както е казал някой си Шекспир, и аз съм насред него.
Орландо се ухили, питайки се какво ли би си помислил Уилям, ако знаеше, че един от янките всъщност е момиче. Но пък откъде ли можеха да са сигурни, че и самият Уилям не е момиче? Или че Флоримел не е момче?
— Та какво ще правим? — попита Куан Ли. — Накъде да вървим? Няма ли да потърсим останалите?
— Можем да направим каквото ни хрумне. — Флоримел тъкмо се връщаше от разузнавателна разходка нагоре по брега заедно с Т4б, който свистеше и подрънкваше до нея. — Но засега по-добре да не влизаме в реката. Рибата се храни.
Дори разказите им за разплисканото безумие, което бе потопило тяхната лодка листо, не бяха успели да развалят настроението на Орландо. Изправи се с мъка на крака, усещайки все още слабост, но в много по-добро състояние, отколкото през последните няколко дни, и изтупа праха от грубо изтъканата препаска на Таргор. Наистина беше забавно, че дори пръстта, наблюдавана от толкова близо — или по-скоро, когато си толкова дребен, — беше покрита с прах. Съвсем миниатюрни прашинки, които изобщо не би забелязал в нормалните си размери, се блъскаха една в друга, стривайки се на още по-фини частици. Хрумна му, че това би могло да продължава до безкрай, докато проникнеш в самата молекула, в чиито гънки също щяха да се намерят късчета микроскопичен мъх. Направо сканско, както обичаше да казва Фредерикс…
— Имаме ли някаква представа къде са Рени и приятелят й — Кобу или както му беше името, — къде биха могли да бъдат изобщо? — попита Орландо. — Имам предвид дали ги е виждал някой, след като паднаха във водата?
— Все още са живи.
Всички се извърнаха към Мартин, която се бе сгушила до камъните — всъщност песъчинки, ако Орландо и останалите бяха в нормалните си размери, — които пътешествениците бяха струпали, за да им пазят завет през нощта. Симът й днес не изглеждаше чак толкова опърпан и измъчен, макар Орландо да се усъмни дали причината не е в собственото му приповдигнато настроение.
— Какво имаш предвид? — попита той.
— Просто… така мисля. Просто… ги усещам, струва ми се. — Мартин разтърка лицето си толкова силно, че едва не промени формата му, и Орландо за първи път си даде сметка, какво е да си сляп: надали един зрящ човек би прибягнал до толкова невнимателен жест. — Тези неща не могат да се обяснят, но аз винаги съм използвала незрителни методи за обработка на информацията, нали разбирате? Разбирате ли? Така е конструирана системата ми. Сега имам достъп до неща, до които по-рано никога не съм имала, някаква нова и изключително странна информация. Но придобива известен смисъл много-много бавно, защото процесът е твърде болезнен. — Тя се обърна към Орландо: — Ти например. Съставен си от звуци, да — чувам търкането на дрехите по кожата ти, пулса на сърцето ти, твоето дишане, придружено от тихичко, как да кажа, бълбукане в дробовете вследствие на болестта ти. Усещам миризмата на кожения ти колан и собственото ти ухание, както я на желязото на меча ти. Малко е ръждясал между другото.