Орландо сведе поглед смутен. Таргор никога не би изоставил меча си, след като бе престоял толкова дълго във водата, без да се погрижи за него. Гребна шепа фин микропясък и се зае да почиства острието.
— Но това е само една незначителна част — продължи Мартин. — Сега получавам друга информация, за която просто нямам думи. Поне засега, във всеки случай.
— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Куан Ли. — Каква е тази информация?
— Искам да кажа, че все още не мога да изрека онова, което усещам. Все едно да се опитваш да опишеш цветовете на слепец като мен. — Тя се намръщи. — Не, сравнението не е точно, защото някога можех да виждам, тъй че помня цветовете. Но ако се опиташ да опишеш „червено“ или „зелено“ на човек, който никога не е виждал цветове, как ще го направиш? Теб, Орландо, усещам и като серия вълнички във въздуха, но това не са нито вълнички, нито пък е въздух. По-скоро са неща, които ми подсказват, че нещо с формата на Орландо би трябвало да е някъде наблизо. А тази гора я възприемам някак си… като числа. Малки твърди неща, милиони на брой, които пулсират и общуват помежду си. Трудно е за обяснение. — Поклати глава, притискайки с пръсти слепоочията си. — Цялата тази мрежа — все едно съм сред някаква река от информация. Тя ме подмята, върти ме и едва не ме удави. Но полека-лека започвам да се уча да плувам.
— Отврат! — издиша провлечено Фредерикс. — Ама и доста сканско в същото време.
— Значи си сигурна, че Рени и човекът бабуин са все още живи? — попита Орландо.
— Мога… да ги усетя, да. Едва-едва, като далечен звук. Нямам чувството, че са наблизо, а може би усещам само някакви… останки. — Лицето й помръкна. — Май се изказах твърде прибързано. Навярно вече ги няма, а усещам само къде са били.
— Значи можеш да ни различаваш един от друг с… нещо като ехолокатор? — В гласа на Флоримел прозвучаха нотки на гняв и дори на лека уплаха. — Какво друго знаеш за нас? Можеш ли да четеш мислите ни, Мартин?
Сляпата жена вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар.
— Моля те! Зная само онова, което усещам, а то ми позволява да разбера мислите ти точно толкова, колкото би ги разбрал някой, който наблюдава лицето ти, или някой, който чува гласа ти.
— Затова се успокой, Флоси — ухили се Сладкия Уилям.
— Името ми не е Флоси! — Изразът на виртуалното й лице можеше да пресече мляко. — Ако това е шега, значи е лоша шега.
— А коя си тогава? — попита Орландо. — Кои сте всички вие? — Всички се обърнаха към него. — Искам да кажа, че аз все още не знам кой от вас какъв е. Трябва да си имаме доверие един на друг, но не знаем нищо за хората, на които се предполага да се доверим.
Сега пък дойде ред на Уилям да се вкисне.
— Не е нужно да си имаме никакво доверие. Аз например изобщо не смятам да превръщам тази лудория в кариера и не ме интересува какви мрачни и ужасни неща е правил който и да било от вас в свободното си време.
— Това не ни върши работа — каза Орландо. — Вижте какво, ще ви кажа самата истина. Името ми е Орландо Гардинър. На петнайсет години съм.
— Ще станеш на петнайсет чак след три месеца — вметна Фредерикс.
— Тийнейджър? Каква изненада! — Уилям завъртя очи.
— Млъкни! Опитвам се да постигна нещо. — Орландо си пое дъх, подготвяйки се. — Почти на петнайсет години съм. Имам прогерия. Това е болест и ще ме довърши съвсем скоро. — Изпита същото облекчение, което изпита, когато направи това признание на Фредерикс — прохладния плясък на дълго отлаган скок от трамплин. — Но не казвайте „съжалявам“, защото не това е важно. — Уилям свъси вежди, но не каза нищо; Орландо избърза нататък: — Прекарал съм години в мрежата, във всевъзможни игри, и наистина съм добър. По някаква причина се натъкнах на всичко това и макар да не познавам никой, който да се е разболял по този начин, точно с това смятам да се занимая и… и това за мен е по-важно от всичко друго досега.