Препъна се в един затрупан от снега паднал клон и се подхлъзна, но мъжът до него го хвана и го задържа невъзмутимо, докато Пол застана на краката си; ръцете на неандерталеца бяха твърди и груби като кора на дърво. Пол отново изпита смут. Невъзможно му бе да продължавала се съмнява при наличието на такива мощни аргументи. Макар и да не приличаха съвсем на карикатурните пещерни хора от анимационните филмчета през детството му, тези мъже толкова категорично се различаваха от него по своята примитивност и простота, че недоверието му започна да намалява — не че се стопи напълно, а по-скоро той изпадна в някакъв унес, готов да се събуди отново, щом се наложеше да свърши някоя работа.
Нещо подобно на вълчи вой се понесе надолу по склона. Човеците ускориха крачка.
„Нищо около теб не с истинско и все пак нещата, които виждаш, могат да те наранят или убият“ — беше му казал златният скъпоценен камък, гласът от арфата. Каквото и да бяха тези мъже, истински или фалшиви привидения, този свят беше техен дом, какъвто за Пол той решително не беше. Налагаше се да разчита на техните умения. В името на здравия разум може би трябваше да повярва, че бяха точно това, което изглеждаха.
По времето, когато все още беше момче, когато все още беше Поли й все още собственост на ексцентричния си баща и на крехката си майка, прекарваше всяка Коледа с тях във вилата на баба си по бащина линия в Глостършайър, в тази обрасла с гори хълмиста област, която местните жители наричаха „истинската Англия“. Всъщност тя нямаше нищо истинско: достойнството й се състоеше тъкмо в това, че символизираше нещо, което никога не беше съществувало напълно — една буржоазна Англия, белязана с миловидно, провинциално очарование, чиято парцалива същност ставаше все по-очевидна от година на година.
За бабче Джонас светът вън от нейното селце се бе превърнал в нещо призрачно. Тя можеше да опише някоя заплетена междусъседска кавга за ограда с изяществото на официален политически коментатор, но не можеше да запомни името на министър-председателя. Естествено, имаше стенен екран — малък, старомоден, окачен в барокова златна рамка на стената в хола също като снимка на отдавна починали роднини. Почти не го използваше с изключение на телефонните обаждания. Бабче Джонас никога не успя да се довери докрай на визуалната комуникация и най-вече на идеята, че тя може да вижда някого, без той да я вижда, а мисълта, че чужд човек би могъл да надникне в къщата й и да я съзре по нощница, я караше, както се изразяваше тя, „да ми се гади, милото ми Поли, направо да ми се гади“.
Въпреки недоверието й към модерния свят, а може би отчасти и благодарение на него, Пол страхотно я обичаше, а и тя отвръщаше на обичта му така, както можеше да го направи само една баба. Всеки негов дребен успех се превръщаше в бляскава победа, всяко нарушаване на родителската опека — в знак за интелигентност и независимост, които по-скоро би трябвало да бъдат насърчавани, отколкото осъждани. Когато при някой от изблиците си на хаотичен бунт малкият Пол отказваше да помага при миенето на чиниите или да свърши някаква домакинска работа (поради което бе лишаван от парчето пудинг), по-късно вечерта бабче Джонас току се появяваше на вратата на превърнатата в затвор детска стая, за да пъхне в ръцете му контрабандно парче сладкиш и задъхана да се спусне светкавично обратно надолу, преди родителите му да са забелязали отсъствието й.
Зимата, когато стана на седем години, заваляха снеговете. Беше най-бялата Коледа в Англия от десетилетия и сензационните мрежи се надпреварваха да бълват зашеметяващи материали — кубето на „Сейнт Пол“, нахлупило бял конусовиден калпак, пързалящи се по долното течение на Темза хора както в елизабетинската епоха (много от тях се удавиха, тъй като ледът се оказа недостатъчно дебел). През първите седмици, преди медиите да започнат да тръбят „Нов атлантически ураган надига ужасяваща снежна вихрушка“ и да започнат ежедневно преброяване на телата (с отделен материал за всеки труп) на замръзналите, нощуващи на открито или дори чакащи влакове по някои по-малки гари, обилните снегове предизвикаха радостни усещания у повечето хора и малкият Пол определено беше един от тях. Това беше първото му истинско преживяване със снежни топки и шейни, и посипващи се във врата ти от клоните на дърветата студени изненади в един свят, в който повечето цветове неочаквано бяха изтрити.