— Какво друго искаш да знаеш?
— По каква причина си тук? — Този път въпроса зададе Фредерикс. — И къде си се научила да правиш нещата, които направи с Орландо? Да не си нещо доктор или какво?
— Имам някакви медицински умения, но не съм лекар. Това е достатъчно.
— И си тук, защото…? — подкани я Орландо.
— Ама стига с тези въпроси! — Симът на Флоримел свъси вежди свирепо. — Тук съм, защото се разболя мой приятел. Може да продължиш да питаш, но няма да получиш други отговори.
Орландо се обърна към мъжа в черно.
— А ти?
— Знаеш всичко, което е нужно, за мене, пиленце. Как го каза Бум-Бам в своята безгранична мъдрост: „Моето име — моя крепост.“ Е, това и получаваш — това име и това лице. И само защото си прихванал някаква екзотична филмова болест и всички ние ти съчувстваме, това няма да ти осигури нищо повече.
Закачливата нотка в нормалния глас на Сладкия Уилям беше изчезнала. И двамата с Флоримел изглеждаха по-скоро готови да се бият, отколкото да разкрият нещо повече за себе си.
— Е, пак е по-добре от нищо, предполагам. И какво ще правим сега? — Орландо извърна поглед към буйната зелена река. — Да се спуснем по течението? Но ако ще е по вода — как, след като лодката ни, листото, е потънала.
— Може би трябва да се опитаме да открием Рени и приятеля й — каза Куан Ли. — Може да се нуждаят от нашата помощ.
— Не смятам, че група дребосъци като портокалови семки трябва да си губят времето в шляене насам-натам и в търсене на други дребосъци, които в крайна сметка може и да не са тук — обяви Уилям. — На вас може и да ви харесва да бъдете изядени от нещо, но аз предпочитам моите удоволствия, особено мазохистичните, да са по-изтънчени.
— Трябва да се придържаме близо до реката, нали? — попита Фредерикс. — Само така ще можем да се измъкнем от това място и да влезем в друга симулация.
— Е, поне съм изцяло за това, да си вдигаме чукалата оттук колкото може по-скоро — съгласи се Уилям.
— Първата ти умна мисъл. — Т4б закима енергично. — Айде да се омитаме. Не искам никакви риби повече да ме лапат.
— Просто така? — настоя Орландо вбесен. Собствената му уязвимост го бе направила по-чувствителен. — Изчезваме си и оставяме Рени и приятеля й изгубени, а може би и ранени?
— Виж какво, сладурче — изръмжа Уилям, — първо трябва да проумееш, разликата между реалния живот и твоите геройски приключения. Доколкото ни е известно, те са мъртви. Доколкото ни е известно, всеки момент някоя ужасна стоножка с размерите на автобус може да изскочи иззад ъгъла и да ни отнесе главите като едното нищо, и тогава и ние ще сме мъртви. Истински мъртви. Това не ти е някоя приказка като за „Айде наш’те“!
— Знам, че не е приказка! — В момента, в който го казваше, Орландо съжали, че не е така. Ако той наистина беше Таргор и това наистина бяха Средните земи, щеше да настъпи часът на истинските битки. — Именно там е работата. Загазили сме здраво. Рени и приятелят й са забъркани в това заедно с нас. И в случай че не си забелязал, никой в повече няма да ни е излишен.
— Смятам, че в думите на Орландо има смисъл — престраши се Куан Ли.
В спора се включиха и Фредерикс и Т4б, но вече беше трудно да се чуе кой какво казва в общата глъчка. Орландо се бореше с желанието си да навре пръсти в ушите си — за възрастни ли се имаха всички тези хора?
— Престанете! — Гласът на Мартин беше прегракнал. Останалите млъкнаха, възпрени както от думите й, така и от явната болка в гласа й. — Навярно ще можем да постигнем някакъв компромис. Както каза Орландо, лодка ще ни трябва. Неколцина от нас може да почнат да строят такава лодка, докато другите търсят изчезналите ни приятели.
— Чудно, м-да. Аз мога да работя по лодката — каза Фредерикс. — Правил съм го, като бяхме на острова. И се получи, нали, Орландо?
— Да, бе. Задържа се на вода почти до средата на пътуването.
Фредерикс му се отблагодари с юмрук в рамото.
— И така става — каза Мартин. — Колкото до мен, май по-добре да съм сред онези, които ще търсят останалите. Иначе само ще се пречкам.
Куан Ли изяви желание да я придружи, също както и Флоримел. След дълъг спор Сладкия Уилям и Т4б решиха да помагат със събирането на материали за лодката.
— В края на краищата — изтъкна Сладкия Уилям — няма кой знае каква разлика между това, да те изядат, докато търсиш, или да те изядат, докато правиш лодка.
— Ще се завърнем преди залез-слънце — обеща Мартин.