— Добре, но ако все пак се върнете по тъмно — каза Уилям, — опитайте се да не издавате звуци като великански буболечки, че може да ви ръгнем с нещо остро по погрешка.
Изработването на тръстиковия сал заедно с Фредерикс беше нещо различно — Орландо бе смъртно болен през по-голямата част от процеса и малкото работа, която свърши, бе под ръководството на Фредерикс. Сега обаче той отново се чувстваше добре и откри, че е част от една доста своенравна четиричленна комисия. Фредерикс искаше пак да построят сал, но Уилям изтъкна, и то, Орландо трябваше да признае, доста правилно, че дори и един голям сал не би бил достатъчно стабилен или висок, за да се задържи на вода тук. При техните размери дори лекото набръчкване на реката би било като ужасна морска буря. Но Фредерикс се заинати, както ставаше обикновено. Според него експериментът със сала веднъж беше успял — макар, както по-рано изтъкна Орландо, дори това заключение да зависеше от гледната точка, — пък и те не разполагаха нито със сечивата, нито с материалите да построят нещо по-съвършено. С последното основание Орландо нямаше как да не се съгласи.
Несъгласието бързо се изроди в порой от взаимни обвинения, докато внезапно Т4б не направи най-рационалното предложение за деня и започна да се оформя някакъв план. В един от мимолетните мигове на спокойно обсъждане Маската заяви, че онова, от което наистина се нуждаят, е старото им листо. Няколко минути по-късно, когато Орландо се беше уморил да посредничи между Фредерикс и Сладкия Уилям и зяпаше нагоре по протежение на гигантското стъбло на дървото, което се издигаше над брега като цилиндрична канара, думите на Т4б се върнаха в мислите му.
— Я чакайте — каза той, — май наистина се нуждаем от старото си листо. Или някое друго.
— Тъй, тъй — завъртя очи Уилям, — и при първия сблъсък то ще се преобърне точно като предишното, а пък ние ще преплуваме останалата част от пътя до реалния свят. Прекрасно, няма що.
— Само ме изслушай. Можем да направим сал, както каза Фредерикс, но да го поставим вътре в листото — като палуба. Това ще му придаде известна… как се казваше?
— Кичозна стойност? — предложи Уилям.
— Структурна устойчивост. Нали схващаш, ще го подпира. А освен това можем да направим и чифт странични опори като на хавайско кану. Поплавъци, нали така се казваха? Това ще го предпазва от преобръщане.
— Хавайско кану? — Уилям се усмихна въпреки нежеланието си и кранчетата на пиеровските му устни се извиха.
— Ама ти май наистина си мръднал. Вярно ли прекарваш цялото си време в измислени светове?
— Мисля, че е добре, аз… — внезапно се намеси Т4б. — Да направим тая смахната лодка, без майтап.
— Е, хайде. — Уилям повдигна вежда. — Странични поплавъци, значи? Да допуснем, че нищо няма да загубим, ако опитаме. Докато не се удавим, де.
Слънцето беше високо над главите мм, преминало най-високата точка на небосклона, и се насочваше към хоризонта, някъде зад отсрещния бряг на реката. Орландо постепенно проумяваше още колко дълго време трябва да изтече, докато си възвърне поне обичайната сила и издръжливост. Или настройката на такторите беше по-слаба тук, или някои от свръхчовешките качества на Таргор просто не се пренасяха в мрежата Адърланд. Прочутата неуморяемост на варварина съвсем определено липсваше — Орландо беше плувнал във виртуална пот и изтощен от съвсем истински болки във всички стави и мускули.
Фредерикс не беше по-въодушевен, или поне изражението на сима му беше зачервено и неловко. Той се изправи от мястото, където набиваше последната напречна греда, заклинявайки я в листото с помощта на едра колкото двата му юмрука песъчинка, която използваше като чук.
— Вече сме готови за подложката.
Орландо махна на Т4б, после внимателно се прехвърли на брега през ръба на листото. Бяха избрали едно по-малко листо от онова, с което бяха дошли дотук, но въпреки това им отне почти целия предобед само да го довлекат до брега на реката, а Орландо се чувстваше така, сякаш бе сякъл в продължение на дни с меча си, докато натрупа достатъчно от бамбукообразните стръкове за изграждане на вътрешната рамка.
Уилям, който съединяваше последните елементи на грубата подложка, беше принуден да нареже нежните стръкчета, използвани за направата и, с помощта на един назъбен камък и също не изглеждаше да се е наслаждавал на задачата си.
— Чия беше тази проклета идея? — попита той, докато Т4б и Орландо се влачеха към него. — Ако е била моя, вземете нещо тежко и ме фраснете с него.