През съществото премина тръпка, нещо като вълна от защитни пластини, и в един миг цялата предница на стоножката се отлепи от земята. На Орландо му се стори, че забелязва движещи се напред-назад шипове точно под устата й, и го осени внезапен, влудяващо далечен спомен, че тези създания бяха отровни. Предните крака се отпуснаха и чудовището се понесе напред на няколко десетки членести крайници, устремено към него като зъбчата железница. Чуваше Фредерикс да крещи нещо, но не можеше да му обърне никакво внимание. Натрупаният с години опит като Таргор протече през него за част от секундата. Това не беше някое от онези високи създания като грифоните или някои дракони, под които да можеш да се промъкнеш. С всичките тези крака то би могло да напада бързо и настрани, навярно по-бързо, отколкото щеше да му е необходимо, за да се измъкне от пътя му.
Сред тропот като от малък табун коне стоножката се нахвърли върху него. Орландо отскочи нависоко в момента, в който предните крака се опитаха да го набутат в устата й. Метна се върху главата й и му остана време точно колкото да нанесе яростен удар върху предполагаемото око на чудовището, преди то да се извие ядно и да го отхвърли настрани. Приземи се тежко и се вдигна на крака толкова бързо, колкото му позволяваха треперещите мускули. Фредерикс се беше изправил върху листото и гледаше ужасено, но Орландо не можеше да си представи по какъв начин може да му помогне неговият невъоръжен приятел.
Докато отстъпваше, огромното насекомо се изви в полукръг и го последва с предницата си, при все че задните му части оставаха неподвижни. За разлика от силно антропоморфните същества от Средните земи това тук не проявяваше никакъв намек за чувства или мисли. Представляваше просто един ловец, машина за убиване, а той беше минал твърде близо до леговището му, и то по здрач.
Орландо се протегна надолу и грабна направляващия прът, който беше изпуснал — здрав стрък трева, двукратно по-висок от него самия. Съмняваше се, че ще се окаже достатъчно здрав, за да прониже защитната броня на стоножката, но би могъл да я задържи с него на разстояние, докато му хрумне нещо друго. Единственият проблем, както бързо откри, беше, че не може едновременно да крепи пръта и да държи меча си. Отпусна леко стъблото, докато чудовището начеваше ново заобиколно нападение, и затъкна меча в колана си.
Успя да повдигне пръта точно колкото да го ръгне в главата на стоножката. Той се заби толкова здраво в устните й органи, че ако Орландо не беше застопорил задния край в земята зад себе си, щеше да се плъзне нагоре по стъблото точно към отровните зъби. То се преви, но не се прекърши. Възпрепятствана от нещо което не можеше да види, стоножката се изправи, дращейки нагоре към небето, докато първите й три чифта крака не се отлепиха от земята. Стъблото се изправи и се откачи. Освободено, чудовището тупна тежко на земята, като съскаше още по-силно.
Орландо придърпа стръка назад в търсене на нова защитна позиция. Предният му край беше раздъвкан на меки трески. Стоножката отново запристъпва към него — по-внимателно този път, но без да показва каквито и да било признаци, че може да си тръгне в търсене на някое по-сговорчиво ястие. Орландо грохнало изруга.
— Виждам останалите! — крещеше Фредерикс. — Връщат се!
Орландо поклати глава, докато се опитваше да си поеме дъх. Освен, ако приятелите им не пазеха някакви големи тайни, той не можеше да си представи как който и да било от тях може да повлияе с нещо на изхода от схватката. Това си беше работа само за ловци на чудовища, а Орландо се явяваше един от най-добрите. Или един от най-добрите беше Таргор…?
„Ама я се чуй — помисли си той замаяно, докато отново издигаше пръта в защитна позиция. Остри неща прещракваха в сенките на чудовищната уста. — Не можеш да направиш разлика между един вид нереалност и друг…“
Замахна към главата на стоножката, но този път не успя да застопори оръжието си в земята. Насекомото се спусна напред и дългото стъбло се плъзна встрани по мръснокафявата броня, след което се запъна между два от краката му като прът между спиците на колело. Орландо увисна на пръта, който се отплесна рязко и го запрати на една страна. Стовари се на земята толкова тежко, че дъхът му изскочи. Огромната многокрака сянка свърна рязко, напредна пет-шест стъпки, после се извиси над него, краката й закривени навътре като протегнатите пръсти на две гигантски ръце. Орландо запълзя назад, но това беше съвсем безнадежден опит за бягство.