Стоножката се протегна и се извиси още повече — смъртоносната й паст застина над него като всяваща ужас производствена преса. Далечният глас на Фредерикс се беше превърнал в безсмислен писък, бързо чезнещ в надигащия се прилив от чист звук, силна буря и бавна експлозия, но всичко това беше някъде далеч и оставаше без значение, докато Орландо се напъваше да вдигне тежкото стъбло още един, последен път. В този забавен отрязък от време върху него се стовари смъртта. Вселената почти замря в очакване на този решителен миг.
А мигът го връхлетя сред чернота и вятър. Студен гръм лъхна изотгоре — отвесен вихър, който го просна на земята и изпълни въздуха с жилещ, заслепяващ прах. Орландо изрева в пръстта, уверен, че всеки миг ще почувства отровните шипове да пронизват тялото му. На всичко отгоре нещо го удари по главата и изкара искри от очите му.
Вихърът отслабна, чернотата намаля. Фредерикс все така пищеше.
Орландо отвори очи. Примижа срещу кълбящия се прах, изумен да открие, че е все още жив. Камъни с дебелината на бедрото му се търкаляха наоколо, докато някакъв невероятно огромен черен силует се издигаше в небето над него като негативен ангел. Нещо тънко и сравнително дребно се гърчеше неистово в ноктите му.
Нокти. Беше птица, птица, голяма като пътнически самолет, като ракета носител, че и повече! Бесният вихър от крилете й, който го приковаваше към земята под невидим въздушен стълб, внезапно се отмести, когато птицата се наклони настрани и отлетя, а стоножката продължаваше да се гърчи безпомощно в ноктите й, на път да нахрани пълно гнездо с пухчовци.
— Орландо! Ей, Орландо! — нареждаше тихо Фредерикс, несравнимо по-далечен и маловажен в сравнение със страховитата гледка на пометената във вечерното небе сигурна и неизбежна смърт. — Гардинър!
Той погледна към стръмнината над плажа, където Сладкия Уилям и Т4б, пуснали тръстиковите си вързопи, се взираха поразени в отлитащата птица. Обърна се към Фредерикс и лодката, но те бяха изчезнали.
След един миг, в който сърцето му сякаш замря, той откри, че само бяха запратени настрани, че новата им лодка, която с толкова труд бяха построили на едно място, сега се намираше доста далеч от него. Измина още един дълъг миг, преди замъгленото му съзнание да обработи информацията и да осъзнае, че листото се намира във водата, издухано там от крилете на птицата, и бавно се носи към силното течение. Останал сам в него, Фредерикс подскачаше нагоре-надолу, размахваше ръце и крещеше, но гласът му вече бе твърде далечен, за да се разбере какво точно казва.
Объркан, Орландо се озърна към стръмнината. Осъзнали най-сетне положението, в което се намираше Фредерикс, двете фигури там се спускаха с най-голямата възможна бързина по обраслия с мъх бряг, но се намираха поне на минута бяг от него, докато само някакви двайсетина секунди деляха Фредерикс от течението, което щеше да го отнесе завинаги.
Орландо грабна направляващия прът като копие и се втурна по брега. Устреми се към една издатина, откъдето се надяваше, че ще може да протегне дългото стъбло към Фредерикс, но когато се озова там, му стана ясно, че и с тройно по-дълъг прът не би успял да достигне приятеля си.
Листото се задържа за миг в едно въртопче, поклащащо се между бързото течение и малкия ръкав зад издатината. Орландо погледна към приятеля си, после назад към Т4б и Сладкия Уилям, които, все така малки и далечни, се носеха към него през плажа. Обърна се, спусна се по издатината, набра скорост и се хвърли във водата.
Размина му се на косъм, макар водата да се оказа сравнително топла. Изразходил бе почти всичките си сили и се чудеше какво става с краката му, които вече не усещаше, когато Фредерикс се наведе и вдигна носещия се на повърхността прът. Орландо тъкмо беше решил, че за неизлечимо болен човек като него това беше твърде заобиколен начин да умре, като се удави в една виртуална вселена, когато раздъвканият от стоножката край на пръта се стовари до него и замалко не му разби главата.
— Дръж! — изрева Фредерикс.
Улови се, после неговият приятел му помогна да се прехвърли през ръба на листото върху подложката, в изработването, на която бяха прекарали почти целия следобед. Беше му останала сила само колкото да се сгуши, треперейки, на дъното, на завет от нощния вятър, докато от него се стичаше вода, а реката ги пое и ги отнесе далеч от брега и от двамата им втрещени спътници.