— Като си говорим за него, защо изобщо си я поискала тази Мерапануи? Искам да кажа, ако не е проститутка, премахната от клиент, остава да е убийство от ревност, изолиран случай. Ако искаш обикновени убийства, улиците редовно са пълни с такива.
— Тъй ли? — Калиопи протегна пръст и извика друг комплект фотоси от местопрестъплението, този път от ъгъл, който разкриваше цялото лице на жертвата.
— Какво й има на очите? — попита най-сетне Стан доста тихо.
— Не бих могла да кажа, защото това не са те. Това са камъчета. Убиецът ги е сложил в очните кухини.
Стан взе палците от нея и увеличи изображението. Взира се мълчаливо в продължение на десетина секунди в него и каза:
— Е, добре, значи не е обичайното нападение-опаа, убийство. Но това, с което все пак разполагаме, си е едно петгодишно убийство, което по погрешка е придобило гласност, защото са сметнали, че извършителят може да се окаже известният убиец, залял новините по цялата мрежа. Обаче, Скурос, този случай всъщност представлява само огризките на някое друго ченге.
— Сбито и въпреки това неимоверно описателно. Харесва ми стилът ти, момче. Да си търсиш партньор случайно?
Стан се намръщи.
— Предполагам, че ще е по-забавно от разчистването след кейк-дилъри или спецове по токовите удари.
— Не, няма да е. Това е един гаден случай. Но си е наш.
— Радостта ми, Скурос, е безпределна.
В работни дни никога не й беше лесно да избира между железницата и маломощния електромобил, предоставян й от отдела, но макар градското движение да правеше шофирането по-бавно, то все пак си оставаше и по-тихо.
Автопрочитът подбираше пътя си през бележките по случая, като правеше адска фонетична каша от аборигенските или азиатски имена на някои от свидетелите. Не че имаше кой знае колко свидетели на каквото и да било. Убийството бе извършено близо до „медените пити“, под един от основните отрязъци на Големия западен път, но дори да е бил обитаван преди убийството, при намирането на тялото той беше вече празен. Хората, които живееха на такива места, знаеха, че няма какво да спечелят от контактите си с полицията.
Докато подробностите я заливаха за пореден път, Калиопи се опита да изхвърли всички предубеждения от главата си и просто да се вслуша във фактите. Това, разбира се, беше почти невъзможно, особено при всички онези разсейвания, дължащи се на оплетените потоци от коли, които се влачеха със спирания и потегляния под яркия оранжев залез.
Първо на първо, тя вече си мислеше за убиеца като за „него“. Но трябваше ли изобщо да е мъж? Дори за краткото време на своята кариера Калиопи се бе занимавала достатъчно дълго с убийства в Сидни, за да знае, че жените също бяха способни да отнемат нечий живот, понякога с изненадващо насилие. Но такава абсурдна, изискваща железни нерви, маниакална игра с тялото — естествено, че само един мъж би бил способен на такова нещо. Да не би сега пък да изпадаше в предразсъдъци?
Неотдавна, само преди няколко години, някаква група в Съединените щати — Северозападните, ако си спомняше добре, беше заявила, че понеже огромната част от насилието в обществото е дело на мъже и понеже у някои мъже се откриваха специфични генетични индикатори, които биха могли да показват предразположеност към насилие, плодовете от мъжки пол трябва да се подлагат на вътреутробна генна терапия. Противопоставящите се групи пък бяха надигнали силни и продължителни протести, според които предлаганият закон се представяше като генетична кастрация, като наказание за престъплението да бъдеш мъж, а след това цялата дискусия се изроди в обидни подмятания. Според Калиопи това никак не беше добре. Тя беше видяла достатъчно от ужасяващо ежедневните кръвопролития, причинявани изключително от млади мъже, за да се усъмни, че зад предложението за такъв закон наистина се крият сериозни основания.
Когато спомена за това на Стан Чан, той я нарече лесбийка, мъжемразка и фашистка, но все пак успя да го каже по един мил начин.
Беше вярно наистина, че трябваше да избягва да прави предположения, без да се опира на фактите, но тя трябваше да се опита да проникне в личността на престъпника, трябваше да се опита да го разкрие, преди да го е разкрила — него или нея. Засега се налагаше да се доверява на инстинктите си. Изглеждаше като деяние на мъж, и то от най-извратения сорт, така че, освен ако не се натъкнеше на убедителни доказателства за обратното, човекът, когото издирваха, щеше да си остане „той“.