Но освен предположението за мъжкия пол на извършителя нищо кой знае какво не изпъкваше на преден план, поне не така, че да обедини късчетата информация. Нямаше и следа от сексуално насилие и дори това, че престъплението бе насочено срещу слабия пол, беше някак странно притъпено. В много отношения изглеждаше повече като ритуал, отколкото като изнасилване.
Ритуал. Думата притежаваше някакъв резонанс, а тя се беше научила да се доверява на тази част от себе си, която долавяше подобни трептения. Ритуал. Във всеки случай щеше да си го отбележи.
Освен това обаче не оставаше много. Убиецът не бе толкова последователен в избягването на всякакви улики, както Истинския, но на практика смъртта беше застигнала Поли Мерапануи на открито. Единственият заслон се състоеше от надвисналата бетонна лента, но ветровете брулеха отвсякъде, така че не оставаха никакви полезни за тях следи, дори и за адски скъпия микроабсорбер на отдела. Извършителят беше ползвал ръкавици, а ако Поли се бе съпротивлявала, не беше успяла да отнесе нищичко от него под ноктите си.
„Само да беше вярно старото суеверие — не за пръв път в своята кариера в отдел «Убийства» си помисли Калиопи, — само да можеха очите наистина да запечатват последното видяно нещо.“
Навярно убиецът почиташе това древно суеверие. Навярно това можеше да обясни и камъните.
Гласът на автопрочита продължи да се носи, безстрастен като часовник. Знакът, който указваше нейния разклон, изплува пред погледа й — неясно петно над реката от червени светлини. Калиопи се престрои вляво. Никакви улики, жертва, за която повечето биха се съгласили, че е толкова маловажна, колкото би могло да бъде едно човешко същество, шепа безполезни свидетели, предимно пътници и несговорчиви роднини, и един наистина обезпокоителен modus operandi, който не се бе повторил никъде другаде — Стан беше прав. Разнищваха нечий чужд, безнадежден случай и малкото му сокове отдавна бяха изстискани от него.
Но момичето, което не бе имало нищо освен собствения си живот, не можеше да е маловажно. Да заяви това, означаваше да заяви, че и самата Калиопи Скурос е маловажна, защото какво бе избрала да прави през собствените си дни и нощи, освен да защитава онеправданите и да въздава заради нежеланите?
„Това е насърчително, Скурос — каза си тя и се облегна на клаксона, когато някакъв малоумник, навярно на четири-пет бири след работното време, й отряза пътя, разбързал се към къщи, — но случаят си остава гаден.“
Фредерикс клечеше на носа на листото, ако, разбира се, то можеше да се приеме за истинска лодка, и се взираше напред над бързо помръкващата вода. Дотук реката ги беше довлякла без много сътресения, но за всеки случай той здраво се държеше за влакната на подложката. На Орландо му се пригади, докато наблюдаваше как главата на приятеля му се поклаща насам-натам в такт с движението на вълните, и сега лежеше по гръб и зяпаше първите появили се на небето звезди.
— Изгубихме ги всичките — унило процеди Фредерикс. Повтаряше за пореден път тази пораженска фраза, откакто бяха пометени от реката. Орландо не му отговори и вместо това съсредоточено почна да си внушава, че оскъдното му облекло изсъхва, а въздухът е почти топъл. — Изобщо ли не ти пука?
— Пука ми, разбира се. Но какво можем да сторим? Да не би аз да останах на тази тъпа лодка?
Фредерикс млъкна. Орландо съжали за думите си, но не чак толкова, че да си ги вземе обратно.
— Виж какво, те знаят накъде се движим — каза най-сетне той вместо извинение. — Ако… как се казваше, преминем оттатък, просто ще ги изчакаме от другата страна. Те ще намерят начин да се спуснат по реката и в следващата симулация пак ще си бъдем заедно.
— Да, предполагам — Фредерикс се извърна към него. — Ей, Гардинър…
Орландо изчака няколко секунди за края на изречението, после осъзна, че приятелят му желаеше да си приказват.
— Да?
— Мислиш ли… мислиш ли, че ще умрем?
— Не и в следващите няколко минути, ако имаме късмет.
— Престани. Не се будалкам, наистина го мисля. Какво ще се случи с нас? — Фредерикс се намръщи. — Искам да кажа… не знам, нещо ми липсват родителите ми. И ме е страх, Орландо.
— И мен също.
В сгъстяващия се мрак огромните дървета, които се носеха от двете им страни, се превърнаха в плътна стена от сенки като скалите, обграждащи дълбока клисура.
— Долината на смъртната сянка — промърмори Орландо.