— Какво?
— Нищо. — Той се изправи. — Виж какво, можем да направим единствено това, което правим в момента. Ако съществуваше лесен начин за измъкване оттук, някой от нас досега щеше да го е открил. Спомни си, че Селърс доста ни затрудни да стигнем дотук, така че дори понякога да изглеждат като от клуба на палячовците, Рени и останалите трябва да са доста печени. Затова просто ще трябва да устискаме, докато не измислим нещо. Представяй си, че това е някое от приключенията в Средните земи.
— Нищо в Средните земи не можеше да ти навреди. И не можеха да те убият. Поне не наистина.
Орландо се усмихна пресилено.
— Ами тогава предполагам, че на стария Таргор и на Питлит им е дошло времето за едно по-сериозно изпитание.
Фредерикс се опита да отвърне на усмивката му, но неговата се оказа още по-неубедителна.
— Ей, ти как изглеждаш всъщност? — внезапно запита Орландо. — В РЖ?
— Защо ти е да знаеш?
— Просто се чудех. Искам да кажа, висок ли си, нисък или какво?
— Не ми се говори за това, Орландо. Според мен изглеждам съвсем обикновено. Нека да си приказваме за нещо друго. — Фредерикс отклони поглед.
— Добре. Все още не си ми казал откъде идва Питлит. Името, де.
— Казах ти вече, че не си спомням.
— Фенфен. Не ти вярвам. Така че ми кажи.
— Аз…, ами добре… — Фредерикс срещна погледа му предизвикателно. — Но ако дори ти хрумне да се изсмееш, проклет да си завинаги.
— Няма.
— От герой в една книга. Детска книжка. Някакво плюшено животинче се казваше Пиглет. Като малък не можех да го произнасям правилно и така ме наричаха родителите ми. А когато се залових с мрежата, това си ми остана като прякор. Да не би да се смееш?
Орландо поклати глава със здраво стиснати зъби.
— Не. Никак… — И прихна. Един нарастващ в продължение на доста време шум сега вече бе ясно доловим над бученето и плискането на водата. — Какво е това?
Фредерикс се взря.
— Пак някаква буболечка. Трудно е да се каже. Лети твърде ниско.
Летящото насекомо, което бързо се носеше зад тях по посока на течението, се беше снишило толкова близо до повърхността на реката, че един от краката му разпени гребена на една вълничка. То се наклони, залюля се, после се извиси неориентирано, преди отново да поеме по предишния си курс. Премина под ъгъл покрай тях, при което се оказа, че е голямо почти колкото половината им лодка, после рязко зави далеч надолу по течението и се понесе обратно към тях.
— Ще ни нападне — каза Фредерикс и затърси пипнешком направляващия прът.
— Не съм сигурен. Изглежда ми ранено. Или болно.
Вниманието на Орландо бе привлечено от нещо във водата под завиващото насекомо.
— Виж! Това е синьото сияние!
Но Фредерикс се беше изправил и се опитваше да запази равновесие, съсредоточен върху снижаващото се насекомо. Вдигна пръта над главата си, докато го гледаше как наближава, сякаш искаше да го събори.
— Ей, ама ти скански си врътнал — свлече го Орландо. Фредерикс трябваше да пусне пръта, за да не падне, но след като се смъкна на колене, успя да го хване, преди да цопне зад борда. — То е десет пъти по-голямо от теб — скастри го Орландо. — Ха си го ударил, ха си паднал във водата.
Насекомото се приближаваше шумно. Наклони се за нов вираж, а Орландо се бе снишил на четири крака, готов да се просне по корем, ако мине твърде ниско над тях. Съществото представляваше някакъв тропически бръмбар, а заоблената му броня беше кафява със златисти оттенъци. Докато се изравняваха, Орландо забеляза, че предната част от бронята му се е отместила и нещо там мърда, шава…
— … Размахва? — изуми се той. — Там има някой!
— Това е Рени! — извика Фредерикс, докато насекомото профучаваше покрай тях. — Сигурен съм, че е тя!
Блясъкът вече ги обграждаше от всички страни. Водите сякаш се пенеха от греещото небесносиньо. Нагоре по течението насекомото правеше нов широк завой, но Орландо едва го забелязваше. Самият въздух се изпълни с танцуваща светлина.
— Откриха ни! — подскачаше нагоре-надолу Фредерикс. Летят в буболечка! Как е възможно?
— Нямам представа — викна в отговор Орландо. Шумът на реката беше вече като грохота на безкраен прибой, а по кожата му танцуваха сини отблясъци. Тъмната сянка на насекомото бе над главите им, следваше ги и също се носеше през пръски син огън. — Ще ги попитаме от другата страна…