Рени дочу скърцане и погледна обратно към самолета, но успя да различи само безформена чернота, стърчаща от водата. Сянката се накланяше под напора на течението, стенейки с повече дървен, отколкото металически звук, след което се свлече по наноса и водата я покри.
— Няма го — тихо каза тя. Започваше да трепери. — Просто потъна.
— Но пък ние преминахме в друго място — изтъкна !Ксабу. — Виж, големите дървета ги няма вече. И реката пак е с нормални размери.
— Другите! — внезапно си припомни Рени. — Хей! Ехей! Орландо? Там ли сте? Това сме ние!
Навсякъде около тях земята изглеждаше равна и пуста. Не получиха никакъв отговор освен ромоленето на водата и самотното свирене на щурец, който сякаш до този момент е бил възпрепятстван и сега упорито започна да стърже простата си песничка.
Рени се провикна отново. !Ксабу се присъедини към нея, но единственият отклик дойде от Кулен, който започна да бълнува и изтощено да се мята на брега. Привдигнаха го, но той не отговаряше на въпросите им. В мрака бе трудно да се прецени дали изобщо е в съзнание.
— Трябва да потърсим помощ за него — каза тя, — ако това е друга симулация, нещата тук може да са по-различни, може да успее да се изключи.
Но въпреки думите си тя не се почувства обнадеждена и се зачуди за чия ли утеха изобщо го каза. Двамата с !Ксабу изправиха Кулен на крака и го поведоха нагоре по брега. Щом го изкачиха, пред тях се простря открито поле, а в далечината за голяма радост на Рени — обширно струпване на оранжеви светлини.
— Град! Може Орландо и останалите да са се насочили натам. Може да не са знаели, че ще преминем след тях.
Тя обви ръка около Кулен. !Ксабу, който вървеше на няколко крачки пред нея, схвана мисълта й и се запрепъваха през някаква оплетена растителност по посока на светлините. Той спря и взе да се рови в краката си.
— Това е царевица, виж. — Той размаха един стрък пред лицето й. — Но всичко е смазано, сякаш оттук е минал слон или стадо антилопи.
— Може и така да е било — процеди тя, опитвайки се да не трака със зъби. — И знаеш ли какво? Стига да не са били великански буболечки, изобщо не ме е грижа какво друго го е направило.
Тя се огледа. Равното поле се простираше в мрака във всички посоки.
— Но предполагам, по-добри е да знаем къде се намираме.
!Ксабу, който вече се бе отдалечил на двайсетина метра, спря.
— Който е повалил царевицата, е повалил и оградата — изрече той. — Погледни.
Рени го настигна и сложи Кулен да седне, което ентомологът стори в олюляващо се мълчание. Пред тях, захвърлена сред унищожените царевични посеви като накъсана панделка, лежеше тежка телена ограда. Изглеждаше, като да е била висока поне четири-пет метра.
— Е, поне няма да се налага да обикаляме в търсене на вход. — Тя се наведе и повдигна правоъгълна метална табела, все още крепяща се за оградата на изкривения си болт. Когато успя да я изтръгне, тя я наклони така, че да се осветява от прерийната луна.
пишеше на нея с едри черни букви. Отдолу, с по-дребни букви, се четеше:
— Твой ред е сега — каза Дългия Джоузеф. Гледаше иззад рамото на Джеремая с блуждаещ поглед. — Всичките признаци — без проблем.
Джеремая Дако остави книгата си.
— Признаци?
— Да, онези — как се викаха, жизнени показатели. Все така. Сърцето тръгва бързо понякога, после забавя, но всичко-останало си е все същото. Ако ги гледам още малко, ще се побъркам.
Но въпреки че до този момент бе стоял на шестчасовото си дежурство, Дългия Джоузеф Сулавейо последва Джеремая обратно в лабораторията. След като Джеремая се увери, че показанията на всички монитори — за телесната температура, дишането, филтрите, хидратацията, подхранването — отговарят на думите на Джоузеф, бащата на Рени закрачи по протежението на залата, загледан в смълчаните V-резервоари. Стъпките му сухо отекваха в просторното помещение.