След като премина пред очите му за дванайсети път, Джеремая свали слушалките и ги тръшна на конзолата.
— За Бога, човече, би ли отишъл някъде другаде? Достатъчно ми е да те слушам как обикаляш наоколо — тап, тап, тап по цяла нощ, че сега на всичко отгоре и тука. Повярвай ми, никой повече от мен не желае да имаше тук нещо да си сръбнеш.
Джоузеф се обърна, но по-бавно от обикновено. Изръмжаването му само бегло напомняше за преди.
— Ти какво правиш, гледаш ме как спя ли? Обикаляш подире ми нощно време? Само ме пипни, само се опитай да се правиш на мъж, и ще те нашибам. Лъжа няма.
Джеремая се усмихна пресилено.
— Защо хора като теб си въобразяват, че всеки срещнат хомосексуалист умира да ги вкара в леглото? Повярвай ми, старче, изобщо не си мой тип.
Другият го изгледа кръвнишки.
— Толкоз по-зле за теб тогава, щото аз съм единственият тук.
Джеремая се изсмя:
— Обещавам, че ще ти кажа веднага щом почнеш да ми харесваш.
— Какво, да не би да ми има нещо? — Дългия Джоузеф изглеждаше смъртно обиден. — Падаш си по ония мекушави мъници? Красивите момченца?
— Стига, Джоузеф… — Джеремая поклати глава. — Просто прави нещо друго. Прочети някоя книга. Изборът не е кой знае колко богат, но се намират и някои интересни.
— Да чета книги? Че това е същото, като да ям каша — започва зле и продължава все така до края. — Джоузеф пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, смазван само при мисълта за литература. — Слава Богу, че я има мрежата, това казвам аз. Ако нямахме мрежа, щях да се самоубия на часа.
— Не бива да гледаш по толкова много. Не трябва да харчим повече енергия, отколкото е необходимо. Онази жена — Мартин, каза, че по-лесно ще прикриваме крадената енергия, ако се придържаме към минимума.
— Ама какво ти става? — Дългия Джоузеф отново се разяри. — Управляваме онези… онези огромни резервоари ей там — той махна към оплетените в кабели саркофази — и всички тези простотии ей тук — раздразненият му жест обхвана компютрите, осветлението и самия Джеремая, — а ти се притесняваш, че ще си изцедя няколко капчици от мрежата?
— Май си прав. — Джеремая вдигна отново слушалките. — Е, защо не отидеш да погледаш малко тогава? И да ме оставиш да свърша с тестовете.
Минута по-късно една от сенките на Дългия Джоузеф пак падна върху него. Той го изчака да каже нещо. Когато това не стана, Джеремая свали слушалките, във всеки случай бяха изминали дни, откакто бяха чули Рени или !Ксабу да проговарят за последно.
— Да? Върна се за препоръка относно някое четиво ли?
— Не — смръщи се Дългия Джоузеф.
Не гледаше в събеседника си, а по-скоро във всичко останало, сякаш се опитваше да проследи нещо, което притежаваше едновременно способността да лети и шляещата се безцелност на рибка в аквариум.
— Какво тогава?
— Не знам. — Облегна се на парапета, като все така продължаваше да се взира в четириетажната празнота над главите им. Когато заговори отново, гласът му бе станал по-писклив: — Аз просто… не знам, човече. Май съвсем съм превъртял.
Джеремая бавно остави слушалките.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами просто… не знам. Не мога да спра да мисля за Рени, за моето момче Стивън. И за това, как нищо не мога да направя. Само да чакам, докато всичката тази идиотщина продължава.
— Не е идиотщина. Дъщеря ти се опитва да помогне на братчето си. Някой уби и моята доктор Ван Блийк покрай това. Не е идиотщина.
— Не се ядосвай. Не исках да… — Дългия Джоузеф се извърна и за пръв път погледна Джеремая. Очите му бяха кръвясали. — Но аз, аз не правя нищо. Само седя на това място по цял ден. Всеки ден. Няма слънце, няма въздух. — Той вдигна ръка и обхвана гърлото си. — Направо не мога да дишам. Ами ако моят Стивън има нужда от мен? С нищо не мога да му помогна в това място.
Джеремая въздъхна. Това не се случваше за първи път, макар сега Дългия Джоузеф да звучеше по-измъчен от обикновено.
— Знаеш, че това е най-доброто нещо, което можеш да сториш за Рени, както и за Стивън. Мислиш ли, че и аз не се притеснявам? Майка ми не знае къде се намирам, не съм я посещавал от две седмици. А съм единственото й дете. Но именно това трябва да правим, Джоузеф.
Дългия отново се извърна.
— Знаеш ли, че го сънувам? Все странни сънища. Виждам го във вода, как се дави и не мога да стигна до него. Виждам го да си отива, качен на един от ония ескалатори, не мога да видя даже лицето му, но слизам надолу, има твърде много хора и не мога да го последвам. — Широките му длани се разтвориха, после сграбчиха парапета. Кокалчетата му изпъкнаха като малки хълмчета. — Винаги изчезва нанякъде. Мисля, че умира.