Без да се притеснява особено дали ще ги видят или не, момичето ги поведе през обширен двор с безразборно пръснати машинарии с ъгловати форми. Пое дъх и продължи:
— И ето ти пак карамелен пудинг! Но щастомузиката този път не беше вечното „фалалала“, затова си знаех, че не е дошла пак Пироколеда, пък и щеше да е прекалено рано. После онова пристигане — този път беше наистина ужасно — и си помислих, че може би това е странното нещо, което ще се случи днес, но се оказахте вие! Само си представете!
Рени не разбра почти нищо, но беше сигурна, че може да получи изключително важна информация.
— Откъде имаш онова нещо? Онова малко… бижу или скъпоценност?
Емили се обърна и я изгледа с подозрително присвити очи. Миг по-късно, сякаш вятърът внезапно промени посоката си, изглежда, реши, че новодошлите заслужават доверието й.
— Моята драгоценност. Той ми я даде. Той беше другата ми изненада, но Първата по ред. Вие сте втората. И карамелен пудинг два пъти този месец!
— Кой беше… той?
— Другият чужденец, глупаче. Казах ти вече. Странният хенри.
— Хенри? Така ли се казваше?
Предводителката им въздъхна, съкрушена от неестествено преувеличено терзание.
— Всички се казват Хенри.
Най-накрая се изясни, че Емили всъщност е Емили 22813. Всички жени, които живееха и работеха на това място, се наричаха Емили, или по-скоро емили, тъй като думата се използваше и като нарицателно за жена. А всички мъже бяха хенрита. Емили 22813 и нейните колежки — от размерите на фермата Рени заключи, че вероятно бяха неколкостотин — прекарваха дните си в садене и отглеждане на фасул, царевица и домати.
— Такава е волята на краля — беше единственото обяснение на Емили, защо тя и останалите работят при подобни, както се стори на Рени, робски условия.
Мястото, доколкото успя да разчете надписа, се наричаше Ем Рел, което според нея произлизаше някак си от наименованието на жените. Не й дойде на ум никаква асоциация със Съединените щати като цяло или пък с Канзас, който познаваше единствено като земеделски район в централната част на Северна Америка.
Ем Рел, или както там се наричаше, й се стори странно безлюден. Не се виждаше нито една от колежките на Емили, никаква охрана не се мяркаше покрай неподвижните трактори и безразборно струпаните купчини празни кутии. Необезпокоявани от никого, Рени и спътниците й закрачиха под накачените по всички стълбове и жици оранжеви прожектори през огромния двор, докато Емили не ги спря пред един хамбар — гигантска постройка, в сравнение, с която дори необичайният с размерите си доскорошен дом на Рени, общинският приют в Дърбан, приличаше на килер. Напомняше самолетен хангар, заобиколен от камари житен прах.
— Вътре има място, където можете да спите. — Емили посочи желязната стълба на една от външните стени. — Горе в галерията. Никой никога не наднича там.
!Ксабу заподскача по стъпалата, мушна се през отворения прозорец, моментално изскочи и се спусна обратно.
— Пълно е с оборудване — сподели той. — Не е лошо за скривалище.
С помощта на Емили изтикаха отпуснатия като чувал Кулен нагоре по стъпалата. След като го прехвърлиха през предназначения за товари широк прозорец, Емили обяви:
— Сега трябва да вървя. Утре имаме малко допълнителен сън заради оградата. Ако мога, сутринта ще намина да ви видя. Довиждане, чужденци!
Рени проследи гъвкавата фигура, която се спусна пъргаво по стълбата и изчезна в сянката на една дълга, ниска барака. Някаква странична врата се отвори и пак се затвори, докато Емили се промъкваше вътре. Миг по-късно откъм далечния край на бараките се появи странен закръглен силует. Рени се отдръпна зад рамката на прозореца, където не проникваше лунна светлина, и го огледа, докато се клатушкаше нататък. Издаваше слаб, бръмчащ звук, но не видя нищо освен бледо блещукащите му очи, преди да завие покрай бараките и да се скрие от погледа й.
Галерията, макар да се простираше по късата страна на хамбара, бе по-дълга от улицата в Пайнтаун, на която живееше Рени, и изобилстваше от удобни за спане места. Настаниха се в една защитена ниша близо до прозореца и до стълбата.
!Ксабу откри някакви дълги чували от зебло, натъпкани с тежки престилки. Няколко от тях, проснати зад купчина кутии с неясно предназначение, служещи като преграда между кътчето им за почивка и прозореца, се превърнаха в чудесно легло за Кулен. Очите на младия учен вече се бяха затворили, когато го довлякоха върху него. Домъкнаха още чували и се настаниха възможно най-удобно. На Рени страшно й се искаше да поумуват с !Ксабу над случилото се през деня, но сънят тегнеше на клепачите й и тя се отпусна в прегръдките му.