На сутринта Емили дойде, както бе обещала, дори по-рано, отколкото би искала Рени. Докато седеше и слушаше бъбренето на младата жена, най-после й стана ясно какво имат предвид хората, когато казват, че биха продали душата си на дявола. Лично тя бе готова на секундата да продаде този артикул за чаша силно кафе и две-три цигари.
„Трябваше да накарам Джеремая да пуска кофеин в инфузния маркуч на поносими интервали — помисли си мрачно тя. — Нищо, следващия път…“
Чашата течност, която Емили бе отмъкнала от работническия стол — „закускафе“, както я нарече очевидно с една-единствена дума — съвсем определено не беше в състояние да я заблуди, че е кафе. Имаше особен химически вкус на неподсдаден сироп за кашлица и дори малката глътка, която отпи, преди да остави моментално чашата, накара сърцето й да се разтупти. Даде си сметка, че момичето го бе направило от най-добри чувства.
След като Емили изреди на един дъх всички събития, свързани със снощното им откриване и спасяване, при това с такъв простодушен ентусиазъм, сякаш не се бяха случили със самите тях, им съобщи, че днес ще я освободят по-рано от работа, за да посети „медицинските хенрита“ — редовен преглед, който от краткото й описание напомняше по-скоро за ветеринарна, отколкото за медицината, с която бе запозната Рени, — и че след това ще се опита отново да се промъкне при тях. Стържещият, дразнещ запис на онова, което Емили наричаше щастомузика, гръмна по високоговорителите на двора. Все по-притеснена от перспективата да прекара цял един ден на този таван и под този грохот, Рени заразпитва момичето за мястото, където ги бе отвела реката, но речникът на Емили бе твърде елементарен, а представите й — прекалено ограничени, тъй че не успя да събере кой знае каква информация.
— Дори не знаем дали Орландо и останалите са преминали — рече троснато тя, след като младата жена си тръгна. — Нищичко не знаем. Движим се слепешката.
Това й напомни за Мартин и изпита внезапно и необяснимо съжаление за прекъснатия контакт с нея — в края на краищата почти не познаваше французойката, — тъй че пропусна част от казаното от !Ксабу.
— … потърсим този човек Джонас. И да сме сигурни, че Селърс отново ще ни открие. Той безспорно е много умен.
— Безспорно. Но какви са намеренията му все пак? По всичко изглежда, че се е забъркал във всевъзможни неприятности просто от любов към света.
За момент !Ксабу се намръщи озадачен, но веднага схвана иронията в думите й. И се усмихна.
— Това ли биха си помислили всички хора от града, Рени? Че никой никога не би сторил нищо, от което не би имал някаква облага?
— Не, разбира се. Но всичко това е толкова необикновено, толкова объркано. Просто не мога да си позволя да приема нечии мотиви за чиста монета.
— Именно. А и навярно Селърс има близък, който е пострадал от Братството на Граала. Нито един от тези, които пътуват с нас, не обясни докрай причините, поради които е тук.
— С изключение на теб и мен. — Тя пое дълбоко дъх. — Всъщност не съм съвсем сигурна и за теб. Аз съм тук заради брат си. Но ти никога не си го виждал, не и истински. — Усети, че сякаш поставя под въпрос мотивите му. — Направи много повече, отколкото би могло да се очаква от един приятел, !Ксабу. И аз съм ти благодарна. Съжалявам, че съм в такова ужасно настроение тази сутрин.
Той грациозно сви рамене.
— Приятелството не признава никакви граници, поне според мен.
Надвисна тягостна тишина. Накрая !Ксабу се обърна да се погрижи за Кулен, който така и не показваше каквито и да е признаци на събуждане. Рени пристъпи към прозореца, за да се справи с демоните си насаме.
Подреди няколко от кутиите наоколо така, че да може да наблюдава навън, без да забележат самата нея, и се настани с подпряна върху юмруците си брадичка. Огромният двор под нея бе обсебен от ритуала на поредния работен ден. Щастомузиката продължаваше да клокочи толкова неритмично, че й пречеше да мисли, и Рени се запита дали това не е едно от предназначенията й. Не се мяркаха никакви мъже, а само тълпи почти еднакво облечени жени прекосяваха бавно на равни интервали откритото дворно пространство ту напред, ту назад, предвождани от някой от странните механични хора. !Ксабу се оказа прав — не приличаха нито на роботите, които бе виждала в мрежата, нито на производствените автомати в реалния свят, нито на блестящите човешки двойници от научнофантастичните филми. Тези напомняха no-скоро предците си отпреди два века, дребни метални дундьовци с ключове за навиване на гърба и екстравагантни тенекиени мустаци, прикрепени върху вечно опулените им инфантилни физиономии.