Всички ученици от класа на госпожица Карман бяха засадили дръвчета в Китайската градина на приятелството. Те все още не бяха истински дървета, а просто малки зелени фиданки, но госпожица Карман им бе казала, че ако ги поливат, някой ден непременно ще станат големи дървета. На път за училище тази сутрин Кристабел го бе поляла допълнително и сега можеше да се срещне с господин Селърс.
Въртеше педалите толкова бързо, че гумите на велосипеда свистяха. На всеки ъгъл се оглеждаше и в двете посоки, не толкова, за да проверява за коли, както я бяха научили родителите й (макар наистина да се оглеждаше и за коли), а за да се увери, че ужасното момче не е наоколо. Беше й казало да му носи храна и няколко пъти му занесе плодове и бисквити, а два пъти не изяде и обяда си в училище, но не можеше всеки ден да изминава целия този път до циментовите къщички, без мама да започне да й задава безброй въпроси, затова беше сигурна, че някоя нощ ще влезе през прозореца и ще й направи нещо лошо. Даже сънуваше кошмари, че я маже с нечистотии и когато се прибира, мама и татко не могат да я познаят, и не я пускат вкъщи, и тя остава в тъмното и студеното навън.
Когато наближи циментовите къщички, часовникът й „Отърланд“ вече показваше 15:03. Паркира велосипеда до една стена далеч от къщичките, след което се запровира съвсем тихо между дърветата, за да влезе от друго място. Въпреки че когато отново погледна часовника, Принц Пикапик държеше в лапите си 15:09, на всеки три-четири крачки спираше, за да се огледа и да се ослуша. Надяваше се, че след като цели три дни не бе носила храна на онова Чо-Чо момче, вероятно бе отишло да търси нещо за ядене другаде, но за всеки случай оглеждаше навсякъде, да не би случайно да се бе скрило сред клоните на дърветата.
Тъй като не видя и не чу нищо друго освен няколко птички, тя се приближи до вратата на осмата циментова къщичка, като ги броеше внимателно, както правеше всеки път. Отключи и след като влезе, дръпна вратата зад себе си, макар вътре мракът да бе не по-малко страшен от сънищата й за мръсното момче. Отне й толкова много време, докато ръцете й напипат другата врата, че почти се бе разплакала, когато вратата внезапно се отвори и отвътре се появи червена светлина.
— Кристабел? Ето те най-после, скъпа. Закъсня — започнах да се тревожа за теб.
Господин Селърс седеше в стола си в основата на металната стълба с малко червено фенерче в ръката. Беше си все същият — с дългата тънка шия, изгорялата кожа и големите ласкави очи. Тя заплака.
— Какво се е случило, малка Кристабел? Защо плачеш, скъпа моя? Слез при мен и ми разкажи всичко.
И вдигна към нея треперещите си ръце, за да й помогне да се спусне по стълбата. Тя го прегърна. Усетила под дрехите слабото като скелет тяло, тя захълца още по-неудържимо. Той я погали по главата и каза:
— Успокой се, хайде, успокой се. И го повтори още много пъти.
Успя най-после да си поеме дъх и избърса носа си.
— Съжалявам — отрони тя. — За всичко съм виновна аз.
Гласът му бе много нежен.
— За какво си виновна, моя малка приятелко? Какво си сторила, за да страдаш толкова силно?
— О, мъник, к’во крийш тук?
Кристабел подскочи и тихичко изписка. Обърна се и видя мръсното момче, коленичило на горния край на стълбата, и така се уплаши, че се напишка като бебе.
— Quien es, тоя стар чешит? — попита той. — Казвай, mija… кой е?
Кристабел не можеше да каже нито дума. Кошмарите й бяха оживели. Усети струйката да се стича по краката й и се разплака отново. Момчето също имаше фенерче и го насочи към господин Селърс, който го гледаше с присвити очи, помръдвайки увисналата си уста, без да може да издаде нито звук.
— Е, не е важно, mu’chita — добави момчето. В другата си ръка държеше нещо остро. — Нали схващаш, no importa. Пипнах те. Сега вече те пипнах.
— Естествено, че зная какво ще рече предпазни мерки — отвърна господин Фредерикс. И протегна ръцете си, като оглеждаше зелената хирургическа манта, която го принуждаваха да надене. — Но все си мисля, че е малко прекалено.
Джалил Фредерикс беше едър мъж и когато смръщеше тъмнокожото си лице, то заприличваше на буреносен облак.
Катур Рамзи на свой ред надяна маска на загриженост. Семейство Фредерикс не бяха най-важните му клиенти, но се нареждаха сред тях и плюс това бяха достатъчно млади, за да му гарантират успешен бизнес още години наред.
— Всъщност не е кой знае колко по-различно от онова, което се налага да изтърпим при посещенията на Саломе. Просто болницата взема предпазни мерки.