— И прави така, че да му видят сметката? Говори сериозно.
Харди поклати глава.
— Не да му видят сметката, а да изглежда, че са му видели сметката. Цялата работа е измама. За да го оставят на мира е трябвало да го обявят за мъртвец.
— А защо просто не се е чупил? Защо не е заминал някъде?
— Защото не можеш да се измъкнеш от мафията просто така. Рано или късно те намират, където и да си. Това е въпрос на чест. Ако обаче си умрял…
— Не те търсят.
— Точно така. Налей ми малко кафе, моля те. И махни това.
Моузес се отдалечи, за да изпълни няколко други поръчки, после му наля кафето. Харди извади от джоба си кожената кутия със стреличките, сложи я пред себе си на бара и я отвори. Докосна с пръсти мекото кадифе вътре.
Едно от нещата, които се правеха както трябва в „Шамрок“, беше кафето. Деветдесет процента от него се влагаше в така нареченото „ирландско кафе“1, от което на Харди му се гадеше. Три добри сами по себе си питиета смесени, за да се получи едно лошо. Нормалното кафе обаче наистина бе ненадминато.
— Не знам, Диз, но ми се струва, че има доста неясни неща. Защо например е дошъл при теб?
— Защото аз съм връзката с Бейкър. Без мен никой не би научил за някогашната заплаха.
— Нали при Ръсти е имало негови отпечатъци?
— Не знам, Моузес. Във всеки случай бивш прокурор, като мен, не би трябвало да се заблуди толкова лесно… надлежно да уведоми всички, че Бейкър има мотив, че е излязъл от затвора, всичко останало. Освен това, понеже реших, че гони и мен, направих всичко възможно да го приберат. И го прибраха.
— Но той наистина те бе подгонил.
— Не казвам, че не е. Ето какво, ако Ръсти е искал да се отърве от плащането, трябвало е да го обявят за мъртъв, а не за безследно изчезнал. Потвърждение за смъртта му е трябвало да бъда аз. Без някогашната заплаха, щяха да го броят изчезнал и толкова. След моите показания се предполага, че е убит.
— По леглото е имало негова кръв. Защо е платил онзи пистолет, след като е знаел, че няма да го вземе?
Харди се наведе напред и опря лакти на бара.
— Ръсти беше сериозен юрист. Никога не е губил дело. Сто на сто е взел всички мерки измамата му да изглежда истина. И… знаеш ли какво е гений, Моузес? Човек с неограничен усет за детайлите.
Моузес се отдалечи, за да изпълни поръчка.
Харди опипа стреличките, отпи глътка кафе. Опита се да си представи Ръсти Ингреъм на дъното на океана.
Не успя. Вече не беше в състояние.
22
Лейс махна една странична дъска от верандата, край която най-много киснеше Самсън. Слънцето още не бе изгряло както трябва, но той и без това не бе спал миналата нощ, а тъмнината му бе нужна.
Скокльо бе отишъл при братовчедите си в Хънтърс Пойнт, докато нещата се успокоят, но Лейс живееше тук и нямаше намерение да ходи другаде. Това беше неговото свърталище и, както вече си мислеше, тежко на този, който се осмели да не се съобрази с това.
Преодоля страха си от плъховете или каквото друго живееше в пространството под стълбите и протегна ръка в отвора между дъските. Заопипва земята отдолу и зъбите му се разтракаха. Надяваше се никой вътре да не чуе.
Нищо.
Седна, сложи длани под мишниците си, за да се стоплят, изчака страхът да намалее.
Беше сигурен, че не греши. Нямаше как.
Без да престава да трепери, бръкна още веднъж в тъмното, студено пространство. Почувства камъните, парчетата гнило дърво, парче мухлясал плат, който напомняше умряло животно. После заопипва в предния край — затвори очи, представи си черния плъх, готов да захапе, да откъсне пръста му, да го зарази с бяс. Продължи да опипва.
Напипа го — пакет, увит в мазен плат. Пистолетът беше тежък!
Светлината на изток все още не се бе изкачила по-нагоре. Сложи дъската на мястото ѝ, пъхна ръце в натежалите си джобове и тръгна. Връзките на маратонките му се влачеха в прахоляка.
Стигна до къщата на Мама, заобиколи до пътната врата, така че никой не можеше да го види откъм дяла. Но нямаше жива душа. Нищо не помръдваше.
Почука няколко пъти и най-накрая отвътре чу шум. Мама открехна вратата на сантиметър, видя, че е той и го пусна да влезе.
— Кое време е, дете? Да не би да си пострадал?
Лейс затвори вратата след себе си, изчака Мама да седне на кушетката до мъждукащата лампа и едва тогава се намести в другия край. Забеляза, че прозорецът над кушетката е покрит с картон. Мама се зави с плетено одеяло и сви крака под гигантските си бедра.
— Е — попита тя, — защо си тук?
Лейс извади от джоба си пистолета, увит в стар ръкав от риза. Започна да го разопакова.