— И след три месеца ще станеш подполковник, ще ме изпревариш — добави Коротков. — Добре де, сестро, няма да говорим за тъжни неща. Защото аз съм дошъл при теб по работа.
— Барсуков ли?
— Именно. Колобок каза, че се разбрали с твоя Иван да работим съвместно. Нали е така?
— Така е — кимна Настя. — Казвай каквото знаеш.
— А какво ще получа срещу това? — хитро примижа Юра.
— Ами нали се отказа от моите картофки — усмихна се тя, — а нямам нищо друго.
— Естествено — възползваш се от моята безкористност. Значи така. Александър Барсуков, роден седемдесет и осма, студент втори курс на Московския юридически институт при родното Министерство на вътрешните работи. Трупът му е намерен в петък вечерта недалеч от дома му. Днес е вече вторник, а сведения, които да хвърлят светлина върху този случай, практически няма. Момчето е живеело с родителите си, добро семейство, нормално, спокойно, но никой не знае къде е бил той в петък и откъде се е прибирал. Между другото той и синът на твоя любим генерал са били добри познати.
— Знам това. Казвай по-нататък.
— Максим Заточни ни каза, че в петък Барсуков е бил на лекции, не е отсъствал от нито една. Техният втори курс учи втора смяна…
— Знам — отново го прекъсна Настя. — Лекциите приключват към седем вечерта.
— Е, стига де — огорчено махна с ръка Коротков, — с теб не ми е интересно. Разказвам ти наред като някой глупак, а ти всичко знаеш. Защо ме питаш тогава?
— Не всичко знам. Например къде е бил намерен трупът и как е било убито момчето.
— Застреляно е. Сега това е от лесно по-лесно, оръжие се намира под път и над път, не ти се свиди да захвърлиш пистолета, винаги можеш да си намериш нов. Убили са го край автобусна спирка около един часа през нощта. Барсуков е пътувал с автобус след метрото, прибирал се е вкъщи. Намерихме шофьора на автобуса и той си го спомни, защото в този късен час пътниците са били само петима, а момчето е било с униформа. В един и десет автобусът е спрял на спирката, Барсуков е слязъл, но не се е прибрал вкъщи, а в два без петнайсет го намерил човек, който се прибирал с кола. Ето такава е тя, нашата проста историйка, Настя Павловна.
— Казваш, че е бил с униформа? Тогава може да са го убили просто защото е бил милиционер, разбираш ли? Като милиционер по принцип, а не като лицето Саша Барсуков.
— Може — съгласи се Коротков, като дъвчеше енергично поредното късче месо от шишчето. — Може да го е видял някой, който се е криел от милицията, и да е решил, че ето, сега ще го пипнат. Барсуков може да е видял нещо нередно и да се е намесил. Бил е с милиционерска униформа, срещу което е и получил куршум. В края на краищата може просто случайно да е срещнал някой психопат, който мрази милицията и мечтае да ни изтреби до крак. Има ли смисъл да гадаем, трябва да работим.
— Трябва. — Настя въздъхна и стана от масата, предвиждайки печалната необходимост да извърши поредния подвиг: да стигне до службата си и да се качи пеша до третия етаж. — Да вървим, слънце мое незалязващо.
— Искаш да кажеш, че знаеш къде трябва да вървим? — трепна Коротков.
— Къде, къде… Ще отидем в кабинета ми. Ще разгледаме материалите за добрия дядо на гаджето на Саша. А в осем трябва да дойде Заточни младши.
Те излязоха на улицата и бавно тръгнаха към светлозелената сграда.
— Ася, какво се надяваш да чуеш от младия Заточни? — попита Коротков. — Досега съм разговарял два пъти с него, в неделя и вчера — в понеделник. Вече ми разказа всичко, което знае. Срещнах се и с момичето — Лера Немчинова. Тя няма и представа къде е ходил Барсуков в петък след лекциите в института.
— И ти, разбира се, си й повярвал — иронично се усмихна Настя.
— И ти ще й повярваш, когато я видиш. Между другото не ме изкарвай идиот, който не се е сетил за дядото-престъпник. Това беше първото, на което наблегнах в разговора си с Лера. И знаеш ли какво ми каза тя?
— Досещам се. Казала ти е, че Саша изобщо не се е познавал с дядо й. Или са били само на „добър ден“ и „довиждане“. Във всеки случай между дядо й и нейния ухажор не е имало никакви отношения. Нали?
— Ти си невероятно умна, Аска, но дори и ти невинаги знаеш всичко. Момичето Лера между другото каза, че Саша активно е отбягвал контакти с дядо й и наистина е общувал с него само на ниво „добър ден“ и „довиждане“. Виж, дядото пък, обратното — той харесвал младежа и по всякакъв начин показвал на внучката си, че има добър и достоен във всяко отношение приятел. С други думи дядото-престъпник е гледал с добро око на момчето и го е приемал като подходяща партия за своята единствена и любима внучка. Усещаш ли накъде бия? Откога човек, когото гадните ченгета са вкарали на топло за дванайсет години, мечтае един от тези задници да влезе в семейството му в качеството си на зет?